Не венци, а юмрук и текме трябват за Съединението!

Много хора честитят и много хора ще ви обясняват за великото дело. Без да имат и стотинка участие в него.

Такива са ни празниците.

Прекалено много измекяри искат да си пришият на реверите частица доверие.

Напомпано с патриотизъм, който те разбират по техен си, странен начин.

Кабинет. Не особено различен от сегашните, на Великите.

Часовникът цъка. Прах по някои кътчета, за които чистачката не подозира.

Князът стои и се чуди какво да прави. 

През вратата влиза премиерът.

„Тоя пък, пак ли?! Човек с липса на култура!“, си казва Батенберг.

Стамболов е беден откъм думи, но богаташ на послания…

„Сега, от тук имаш два пътя. Или към Пловдив, където да обявиш Съединението, или към Виена, където да минеш в забвение…“.

Александър няма какво да прави.

Отправя се към столицата на Източна Румелия.

Защото властта е важна.

Много хора ще ви честитят днес. Началото на една война.

Не с Османската империя, а със съседите от Запад. Които, подкокоросвани от други, не желаят една обединена България.

Ще носят венци и ще ви говорят за единението.

А, просто е време за поклон. И мълчание. Но само за минута. Защото после трябва работа. Измитане на всички измекяри, които ни докараха до това жалко дередже. И мисъл, че не князът е важен, а юмрукът. 

Щото юмрук трябва и текме. За всички, които посегнаха на това, което не е тяхно. 

За всички с дворци.

Които забравиха, че Съединението е над джоба…

24rodopi.com