Свършените, дето гласуваха за този, който прилича на тях

Пуст  и празен град. След 20 часа, зимно часово време. „През деня-пълно с диваци. От селата, от другаде“, казва таксиметров шофьор. Върти волана сякаш не му пука за автомобила. Все нещо дрънчи отнякъде. Бърза да разтовари стоката и да подгони време за следващата поръчка.

Жива душа няма. „А преди беше фуль, фуль“, връща се в миналото водачът.

Хората ги няма. Останалите са се затворили в себе си и слушат. Сгушени в самотата и безопасността на домовете си.

Няколко лампи из малките улички. Таксито спира и разтоварва. С „Ай, лека вечер“.

Шум на двигател и всичко замлъква. Огромнен блок. Светят около 30-ина прозореца.

Сещаш се за нещо и тръгваш към магазина наблизо. Рано е.

Но няма кой да те напсува.

Никой. Следваш лампата.

Светлината разпръсква около педя струя наоколо. Оранжева дупка в тъмнината на края на тунела. Похватите на съвременната урбанистика стоят безмълвно отвред. Тишина, чиято власт е изнасилвана от хриптежите на уморени от годините мотори на автомобили и писъците на изненадващо възпирани гуми. После пак е тя. Тишината. На заспалия град. На това, което в думата покой побира възприятия на панел, кофти тухли, опънати жици и долавящи се псувни от санирани жилища. Идилия на новия синкретизъм за битие в малкия град. Който все още владее чисто географската си и административна същност, приспал миналото и кичещ се с различни звания на обременената реалност. Град, в чиито функции все още фигурират онези цифри, даващи хартиена същност на останалите и неизбягали хора. Тези, за които плът и кръв трябва да въплъти геометрията на т.нар. население. Разпилените цифри на шантавата математика, с която сме много, но всъщност съвсем малко.

Избирателни списъци и реалност. Хора и цифри. Панели и тухли. Асфалт и неасфалт.

Град. В призрачната тишина на своето съществуване. По тъмно.

И една светлина издава признак на дихание. Надеждата за съществуване, въпреки всичката езотерика на понятието. Непонятно.

Уличната лампа блести с лек шум. Едва доловим. Като бръмчене, като стържене на празен стомах. Епикриза на улицата.

Като тунел. Около 200 метра от блока до нея. Проблясва дори между клоните на дърветата. Път на болките.

Крачка след крачка пренасища сетивата с бодливите стойности на погубени ценности.

До входа мирише. На урина. Тежък аромат, наситен от годините. Тъмно е. Не свети. Просича панеления блок на две. Проход в недрата на гиганта, в който се е настанило население колкото едно голямо село. Но на хартия. Хората ги няма.

Пред него автомобили. Боя до боя. Зад тях сметище. Нахвърляни отпадъци с всякакво пожелание. Носители на душевни трепети от цялото битие на предишните им притежатели.

По-надолу има табела. Пише, че е за наркомани. „Наркоместа”. Творчество, от новото. В крак с модата. Има и дилъри. На всичко. На мечти, на обещания, на блянове, на охолство. А, и на дрога. Но тези, първите, са по-опасни.

Краката бавно следват взора в светлината. Препъват се в поредната дупка. В откъртените плочки на наследника на тротоара, на тези в асфалта на платното. Мислите отново водят към онези, първите дилъри, на обещания. Баш на охолство.

Пресичането е споходено с лай. На псета. Няколко кучета се спускат, бранейки отвъдната част на улицата. Хриптящи, зъбати, ядосани. Това е техният град, тяхното място. Те са в правото си.

*

Стълбът със светлината е само на няколко метра. Но остава недостижим.

Отвъд него следва мрак. И кучета, и всичко.

200 метра към светлината в края на тунела. И в тях има всичко.

*

„На двадесет и пет години повечето хора бяха свършени. Превръщаха се в цяла проклета нация от загубеняци, които карат коли, ядат и вършат всичко по възможно най-тъпия начин, като например да гласуват за онзи кандидат за президент, който най-много им прилича на тях самите” (Чарлс Буковски).

Така и тук. С тази разлика, че избирателите оредяват, а най-често се гласува за партии. И вече не виждат в кандидатите своето отражение. Следват малката светлина към поредната порция слаба надежда за нещо по-добро.

Кой да им се сърди?

Жельо МИХОВ, 24rodopi.com