Изгрев и залез на утопията: Прекрасният свят за 5 лева и… болшевиките са на дъното

Той се събуди точно минута преди алармата на телефона. Отвори очи и се взря в тъмнината. Чу мелодията и скочи от леглото. Усмихна се. Беше сънувал, че се хили и насън. Първо отвори вратата на терасата, после прозореца на остъкленото чудо с чудна дограма. Спомни си за миг, че някои я наричаха „Мерцедес“-ът на дограмите. Усмихна се още по-широко. Само осветляването над покривите на останалите блокове намекваше за идвашото утро. Пое дълбоко дъх. Каза си:

„Добро утро, град! Колко е чудесно всичко!“.

Върна се в стаята и направи 50 лицеви опори. Още повече се вдъхнови. Изми си зъбите и се върна за още 20. За всеки случай. Да не би да е объркал нещо при броенето на предходните. Разваля се ритъма.

После се отнесе с бодри крачки към кухнята. Приготви набързо две кафета-за него и съпругата му. Добави мляко. Изцеди фреш от лимон, грейпфрут, портокал и овкуси с мед. Разбърка. Пак се върна на терасата. Слънцето вече плъзгаше лъчи по покривите. Огря лицето му. Изпъна ръце. Вдиша още по-дълбоко и се изкефи. На себе си, на утрото, на живота.

Съпругата му се пробуди и го докосна по гърба. Молеше за още нещо, но нямаше време.

Работа.

Пуснаха телевизора. Новини с предизвестен край. Всичко бе наред. Пенсионерите щели да получат още пари. Всички в държавния сектор-по 14 заплата. Оценка на пътищата показваше върхът в инженерната мисъл на отговорните в сектора. Щял да се открива поредният нов театър, този път в малък град. Една лоша имаше. Спрели кампаниите с досадните SMS-и за деца. Той и Тя не обичаха подобно лицемерие. В миг обаче пак усмивките се върнаха по лицата.

Без кампании, защото държавата поемала разноските за всички болни, общо 5000 деца…

Отпрашиха от паркинга с автомобила. На една година колата беше чудо. Прекрасен път, шофирането бе като физзарядка. Слънцето набра смелост и дори заслепи очите му. Блестящите тенекии на чисто новите автомобили на съгражданите му също го караха да присвива очи.

Беше петък. В главата вече се лутаха и противопоставяха мисли за уикенда. Дали в планината или на морето, пък макар и на прага на зимата. Просто така, да се вдишат парите.

Решиха и двете.

Беше красота да се пътува покрай живописните баири. Асфалт като стъкло. Автомобили с чужди регистрации им пресветваха с фарове, поздрав.

В хижата бе повече от прекрасно. Възрастни хора ги посрещнаха с топли думи. Нагостиха ги, а на следващия ден отпрашиха за морето.

Стигнаха за около два часа по перфектния път.

Ходиха боси по пясъка. Да усетят енергията и в късна есен.

Връщането бе дори още по-бързо.

Седнаха пред телевизора в неделната вечер и чуха-поредни бонуси за пенсионери.

Зарадваха се. Погледнаха се влюбено и си легнаха…

***

В същото време, в една друга част на града. Един одрипан, премръзнал и некъпан човек потрива ръце в студа.

Мечтата му бе да притежава пет лева на ден и да ги изхарчи както намери за добре. А това означаваше-кафе, бира, патронче с алкохол и малко хляб. Толкова бе нужно на бездомника, за да продължава да се чувства жив…

И той живя, и умря. Няколко години в търсене на мечтата си.

Всъщност, неосъществимата. Мечтата на един човек умира само заедно с него.

Часът е около 8 сутринта. Собственици на квартални магазинчета премитат пред вратите си в очакване на първите клиенти.

На маса, изнесена пред един от тях, има кафе, патронче с мастика и бутилка вода. Възрастен мъж бърка в найлонова торбичка, в която се оказва е цялото му продоволствие за деня.

Дажбата на пръв поглед изглежда хляб и пакетче семки.

Той ровичка в нея и започва да люпи от шепата слънчоглед. Пийва кафе и сегиз-тогиз погледът му попада на патрончето с анасоновата алкохолна напитка. Пластмасовата 200-грамова бутилчица е видимо някоя и друга поред употреба. Замъгленият цвят на питието само издава, че е мастика, смесена с вода.

Дрехите на мъжа са стари и протрити. Погледът му обаче е свеж и съсредоточен към някакъв хоризонт, отвъд блоковете. Гледа през тях. Тишина. От време на време се чува само шумоленето на торбичката, в която мъжът търси своето. Оказва се, че в нея „лукс" придава и половин кренвирш, който мъжът нарязва с особено старание с джобно ножче.

Всеки ден е там. От ранни зори. Човек го вижда, когато нуждата го отведе до малкото квартално магазинче. А той е може би наоколо от по-сетне. Стои и чопли семки. Посръбва бавно от кафето, сякаш иска да изпитва вкуса му чак до обед. Припалва цигара, на чийто дим се наслаждава с още по-голямо усърдие. Проронено междуметие на сладост обаче се чува едва когато мъжът натопи устни в малкото, замърсено от употреба патронче с мастика. Следват поредните няколко олюпени семки, кафето, дръпване от цигарата…, цялата церемония на усамотение в тишината на ранната утрин.

„Аз работя“, проронва.

„Казват, че щели да вдигнат пенсиите. Аз от 1980 година съм автобояджия. Много работа съм изработил. И сега бачкам, ако ми се обадят. Става обаче рядко. Много години работя „на качак". Пенсия никога няма да взема, едва ли някога ще достигна нужния стаж. Но въпреки това работя. Чакам да ме повикат и отивам да работя. Рядко, но се трудя“, обяснява мъжът.

Останал на улицата, вече става някоя си година. Някакви роднински прения, прехвърляне на имоти и той е така. Пореден ден с надежда и малкото упование в кафето, парчето хляб и кренвирш, омесения с вода евтин алкохол.

Но ще настане вечер. И ще се прибере. Под една ламарина, която е поставил в края на града. Завит под стар юрган, намерен нейде си. Със съдба като неговата-носен и изхвърлен.

Въпрос: Колко е необходимо да изкарва, за да бъде доволен човек?

Отговор: Пет лева на ден са ми напълно достатъчни. Пет лева като има човек е добре. Купувам обезценен хляб, малко цигари, кренвирши, а за пиене някой от квартала като почерпи и всичко е наред. В джоба като имаш-радост, като нямаш и мислиш. Колкото и да умуваш обаче-няма!

Няколко дни по-късно откриха тялото му. Вкочанено до един пощенски клон. Душата, на която й трябваше съвсем малко, го бе напуснала.

Тя не бе за този свят на имането. Свърши и мечтата, блянът да имаш поне едни шибани пет лева, за да видиш смисъла.

***

Тя е на 104 години. Родена и отгледана от взора на баирите. Цял живот прекарала на нивите с тютюн. Докато превивала гръб е отгледала седем деца.

Тежък живот, тежи като могъщите свидетели. Върховете не се кланят никога. Но не позволяват и косъм да падне от главите на любимците им. Защото са видели това, което небесата отпечатват в безкрайните си спомени, за да послужи там и където трябва.

Най-любимото й правнуче обаче е далеч. Заедно с родителите си е в Нидерландия.

Последвало съдбата на хиляди, напуснали своите земи.

Погледът на планината осиротява…

Епилог

Първата история е напълно измислена. Но все пак, има и такива.

Утопии колкото си искаш. Хората никога не са били равни. Още от зората на човечеството. Каквито и лозунги, революции, бастилии и зимни дворци да падат. Винаги е имало по-равни.

Проблемът, конкретно при нас, е, че едните предопределят огромната бездна спрямо болшинството останали. Вярвайки в розовото обрисуване на най-черните лъжи.

Болшевиките са на дъното.

Някои умират по пейките.

Жельо МИХОВ, 24rodopi.com

На снимките:

Едно време от Запад казваха „Така е на Изток“