Помните ли Краси, а ще запомните ли Жуниньо?!

Винаги съм харесвал бокса и футбола. При единия спорт те праскат в главата, при другия те ритат зверски в краката. И при двата болката ти показва, че си жив. Когато потта и кръвта се стече в очите, започваш да разчиташ единствено на усета. И битката продължава. Докато не чуеш най-красивия звук. Гонга, свирката, всичко свършва, но си дал. Всичко от себе си, за да оцелееш. Загубили няма. Да пречупиш себе си е главното. Да излезеш все още ходещ е победа. Немалка.

Бях си казал повече да не гледам футбол след като Диего Марадона почина. Не че нямаше да го видя, просто романтиката в този спорт си замина заедно с него.

Чат-пат зяпах мачове. Пълно разочарование. Едни хора, които не могат да ритнат топката, да уцелят вратата. Но с претенции.

Единият само съдиите му в устата, пък „кой щял да гледа семейството му“. Други мрънкат за 20 000 лева заплата, ритайки топка. Трети трябвало да тренира по 2 часа и половина на ден. Видиш ли?! Звездата? Сигурно си го може, що да работи по толкова?!

Нямало фенове на стадиона. Ами, тези хора отделят от залъка си, за да са там.

Преди време едни футболисти излезнаха с извадени джобове на шортите, защото им бавели с 3 дни заплатите. Пък получават по 15 бона и нагоре.

Представяте ли си? С вашите мижави заплати?

Онзи ден видях Краси Илиев. Помните ли го? Куцаше, с две патерици. Сега играе в „Крумовград“. Поглед сведен до земята. Тъжно му е, че не може да рита. Но не се оплака.

Помните ли Жуниньо от „Арда“? Скоро това леке никой няма да помни. Остава в историята поради факта, че е играл в Кърджали, където и уличните кучета обичат футбола.

Защо обаче няма фенове?

Защото всичко е пари, приятели. Краси гледа разбитото си коляно и се моли да се върне на терена. Този, който дойде на негово място в „Арда“ не спря да хленчи. Марадона игра със сърце, дори наркотиците не успяха да убият душата му, както и любовта.

Любов и страст, пичове. Няма ли ги, няма и футбол.

А, къде ритат децата ни…

Жельо МИХОВ, 24rodopi.com