Пътят води нагоре. Настелен чакъл, впит в земята. Трева никне и се опитва да погълне ръбестите камъни. Храстите се стремят да се докоснат от двете страни. Да сграбчат краката, да вплетат стебла и не пропуснат никого повече по наклона.
Крачките са бавни, мислите водят другаде.
По малката пътека изведнъж картината се променя. Посипаните
камъни, наместо асфалт, изчезват. Храстите ги няма. Навсякъде е трева. А в
дъното на пътя играят деца. Под дебелата сянка на огромен орех. Викат до
небето. Търкалят се заедно с нещо подобно на топка.
Всичко е толкова различно, но и сходно. Сякаш същото, но
младо.
Едно от децата напомня много.
Това си ти, преди десетилетия.
Сега ги няма. Останал си сам с храстите, чакъла, спомените.
И всички са еднакво стари. Помъдрели, може би, но сами. Прелитат лястовички.
Десетки поколения на ония, които те поздравяваха рано утрин в същата тази къща,
под същата тази стреха. Всяка година потомствата им се връщат на същото място.
Поколения обич и другарство. Полет като поздрав.
Мило и тъжно.
Това са селата за тези, които все още ги разбират. И
чувстват. И въздишат с тях.
Четете по-късно
темата на 24rodopi.com:
Денем в града, вечер
на село - пари или спокойствие
Да живееш за щурците
и усмивка за 3 000 000 евро
Империите дълго властват,
ОтговорИзтриванено след тях остават привидения.
За оцеляването бих я раздробил
на Изток, Запад, Север, Юг,
а във средата бих побил
парцала си с девиза: „Аз съм тук”.
Точно така: Завинаги! Дълбоко!...
Ако трябва – и до сетен дъх
ще тъпча на четиритѐ посоки
дефлорѝрания от Живота мъх.
Но! – и от моите тревоги.
Виждаш, обяснявам се аргументирано:
започвам с „От” и свършвам с „До”
за мене – птица нѐкласифицирана,
направила си от бетон гнездо.
А двата метра? Чакат за яйцето,
което, с трансформации различни,
ще ми върне някога лицето.
Но дали ще си приличам...
........................................................