Държавата на осъзналите се министри

Жельо Михов/24rodopi.com/Коментари/Общество

Ръката е груба. Свита от времето. С начертани линии, с непревземаема пръст. Едва я стиска. Толкова я боли. Всички земни блага са се отпечатали по тази длан на старицата.

Тя е от едно село. В което няма вода. Старицата ходи с мъжа си да пълни туби, за да си измият неизмиемите ръце.

С тази мръсна вода от малкия гьол плискат и лицата си. За да са свежи и усмихнати.

Те нямат нищо. Можеха да бъдат при децата си в Щатите, но са отказали. Защото ще умрат в тази земя, на своите деди. На своето минало, на своето… всичко.

Толкова болка в очите. Толкова страдание…

Това е преди години.

Сега.

*

Една бивша социална министърка се разтрогнала от среща с един старец. Пише сърцераздиращи слова. Но докато бе министър - ни вопъл, ни стон.

Сега!

Защо?

*

За разлика от нея аз пишех. За това страдание на тези изоставени хора. Попивах тази болка. Чувствах тази мъка. Заспивах и ставах с нея. Защото тя е и моя. Единствената ми сила бе словото. Аз не съм министър. Тя беше. Но тя не чуваше. Завряна в обятията на своя лидер, вожд, учител. Когото плюеше, впрочем, предизборно, и когото залюби следизборно.

Старците се оказаха нейното свършено.

А за мен? Моето бъдеще. Защото и аз ще стана като тях. Божа работа, може и не. Но стана ли, поредната такава, осъзнала се бивша министърка, сигурно ще сподели моите болки.

Но, не. Аз няма да ги дам. Поне на подобни. Те са моят олтар, моята съвест, моята борба.

И никакви другарки на „лидера“ нямат място там.