Страхът праща мечтите в долапите на други

Отказ от сражение – България е победена        

Жельо МИХОВ/24rodopi.com/Общество

Минаха изборите. Започнаха анализите. На какво обаче? Всите бяха с идентични програми. И с евроатлантическа спойка на тях. Армията на негласуващите става все по-голяма и маршът й е осезаем. Кандидати обиколиха всички села. Правиха какво ли не с туземците. Но дали ги разбраха е друг въпрос. И отговорът идва обикновено на следващия вот с новите обещания.

„Спасението дебне отвсякъде“, но не и по това време на годината.

Нещо като в „Граф Монте Кристо“. Бичуват Едмон Дантес в килията, а той се моли. Бичуват го на всяка годишнина от постъпването му и се подиграват „Господ не стъпва тук“.

Като нашето самобичуване.

 Иде и следващият вот. Ще дойде като утре. И пак ще е същото. Едно наказание, отбелязващо поредната годишнина. Едни и същи муцуни, които сменят фланелки, но жаждата им не отминава.

Властта дава преимущества в жалкото им съществувание на безпринципни индивиди.

Дава постове, пари, неприкосновеност.

 

За обикновения човек остава домашната мекица.

 Защото дори съвременният хляб не става дори за кокошките. Въпреки цената, като за кръчма във Влас(т).

Ще се завъртят поредните рулеткаджии, заложили на своето.

После пак.

И всичко омръзва. Видимо, ясно осезаемо. Клетви и псувни. Все същите дупки и проблеми. Изядени мекици и баби, които искат да видят просто внучетата, родени от бегълците в чуждите земи.

Промяна? Не чакайте. Мен, лично, ентусиазмът ме напусна преди около 15 години. Бягството обаче не е решение. Бягат страхливите. Другите се борят. Или примиряват. Най-вече отглеждаме втората порода овце. Нашенска.

Тъжно, но факт.

Колко още ще ви залъгнат и с какво? С подаяния. Със заеми.

Култура трябвало, туризъм трябвал, икономика, ала-бала.

Всеки знае какво е нужно, но то не се случва.

Проблемите могат да се изкажат дори от вечно пеещия Мустафа от махалата. Мъжът обикаля с една колонка, събрал отпадъци от контейнерите, и вие като за последно. Едни тъжни песни. Извива глас. Дори децата му дават по 50 стотинки, за да им накъдри някое парче.

Толкова струва един глас. Толкова и забавата. А песните все тъжни.

Страданията ще продължат, обещанията също. На следващия вот пак ще тръгнат да спасяват родината. И от кого? Като са все същите и е все същото. От тях самите. Коинденция опозиторум. Живуркат си така в семейството на несъвместимостите.

Ще има заеми, ще има мъка, ще има бедност, подаяния.

Човек се развива чрез революция, не с еволюция. Не слушайте дърваря Дарвин. Нито една маймуна не е станала човек, но пък все повече хора стават на маймуни.

Светът е изправен пред война. И колкото лелките от ЕП да ви обясняват, че контролират положението, това не е така. Светът е на предела. За пореден път. Изправен пред бездната на собственото си съществуване. Има парцал на очите. Точно преди разстрела. Ако го повдигне, то тогава ще разбере кой натиска спусъка.

Страх, забрава, подмяна на ценности. Желание за елементарно съществуване. Ден за ден в утопията на прекрасния свят от телевизора.

Смелост трябва. Не друго. В името на децата.

Но и нея я няма по това време на годината.

Възнегодуват всите по социалните мрежи. Плюят и мразят. Посочват проблемите. Но когато трябва смелост, за да се изправят срещу тези, които ги създават-няма никой.

Няма.

Няма и по джобовете.

Няма и в сметките.

Няма и в магазина.

Явно, когато добре се изучи дисциплината „Нямане“, тогава ще се появи и смелостта. Тази, отчаяната.

Всичко останало е примирение.

Превръщайки индивида в нищожност. Той няма утеха, утоляване. Той е мъртва душа. Прибрана в калъпа на ухилените вечно обещаващи. Охолство за едни, страдание за други. Да си въглен или да изгориш на кладата? Туй е въпросът.

Сабята ръждяса от преклонени глави. Дори е ненужна. Живеем във времена на робство. Самоналожено. Тежки окови, заради страх. Всички са виновни. Заради мълчанието. Заради отказа да се сражават за своите мечти, пращайки ги в долапите на други. Дребни тарикати. Дребни като прашинката брашно за селската мекица. Това е софрата на изстрадалата баба. Това е бъдещето на децата. Защото воят е обвит в мълчание и примиреност.