В земята на забравените: Трудът, който освобождава… свободните

24rodopi.com/Жельо МИХОВ/Общество/Регион

Има ли още много хора като теб?

Мълчи. Вдига леко рамене. Не знае и не  го интересува. Той няма ток, та камо ли да гледа телевизия някъде.

Той е просто един работлив човек от планината, загърбил суетата на съвремието.

341 640 часа труд. Това са 39 години, в които почивката е само нощем. Няма ваканция, няма отпуска, няма море. Живот в планината, откъснат от света. В скромната къща, единствено със съпругата, животните. Без дори ток.

Животът на Юксел Шабан. Той и половинката му са единствените жители на махала Къшла. Къщата им се намира на час и половина път от родопското село Русалско. По пресечен и труден терен.

61-годишният мъж учил в Пловдив, а след казармата идва тук. На 22 години създава семейството си и не е напускал Къшла. Със съпругата си отглеждат 60 крави и 40 овце.

В къщата му няма ток, използва се соларен панел единствено за осветление. Телевизия не им е необходима, новини, кризи, вируси, войни. Всичко е далеч от Къшла. Тук има единствено работа. В тези сурови условия Юксел успява да осигури фураж за животните си за зимата. Пренася сено от Русалско с шест коня.

2000 бали за кравите и овцете са равни на сто курса.

„Хляб не си купуваме, единствено брашно. Сами си печем. Тук няма събота, неделя, празник, а само работа“, споделя Юксел.

Мъжът от баира, който се е откъснал от света. Родопчанинът, който не спира да се труди, въпреки болките в ставите, кръста. Време за лечение няма.

Самотната двойка, която нито една световна криза няма да засегне.

Криза ли?!

„Ами то, ние, някога излизали ли сме от нея?“, пита възрастна жена, на другия край на планината. Малко село, само старци. Животни почти не се гледат. Няма сили за тях. А в миналото…

„Знаем какво е труд. Целите ни ръце са с него“. Показва ги. Черни линии по дланта, не могат да се изчистят. И няма за кога. Всеки ден е подарък от живота за тези хора. Дар, но те не смятат така.

„Време е вече да си тръгваме. Няма какво да правим на тази земя повече. Всички си отидоха“, въздиша жената.

Прегърбена. Надве свита, ръцете почти до земята стигат. Очите издават мъката на съвремието. Всички са далеч. Те са далеч. Реалността е далеч. Няма близки тук.

Всичко е като враг.

Преведеният от круши клон блъска в челото. Дори той не е приятел. Не уважава. Върви и се спъва старицата. Земята дори пречи.

Такъв е животът тук. Хем те иска, хем не.

Така си го обяснява и тя. Дамата, прекарала 50 години тук.

Тя обича всичко наоколо. Но вече дори не може да го помилва.

За какви кризи я питаме?

Залезът над водоема

Тръгнал от кръчмата. Всяка вечер се отбивал там. Да пийне след свършената работа. Тя пък представлява-помощ срещу някой лев по градините на хората.

Тръгнал си след две бири и патронче. Едно взел на вересия за у дома. За толкова стигнали парите.

Седнал на брега на малкия водоем, за да си допие. Вероятно гледал залеза.

Намерили го след няколко дни. Проснат. Там, край язовирчето. На една страна захвърлил… малката бутилчица.

„Измъкна се е“, коментират местните.

Тежък му бил животът. Все сам, все някак да оцелее.

Магазинерът остана с една зачеркната безвъзвратно вересия. Но не хленчи и той.

Такъв е животът тук. Даваш, а може да се отнеме всичко.

***

Това е планината на Орфей. Забравена, но все още със своите малки, дребни, но отрудени хора. Със сърца колкото вселената.

Тук болки, радости, тъга и усмивки се смесват в чудната картина на непонятния живот.

На снимките:

-Юксел

-Винаги сами по пътя