Бесило и Шипка за свободните, лекции за поробените

Жельо Михов/24rodopi.com/Коментари/Общество

Този студен, омразен февруари. В който зимата „пее своята зла песен“. Този февруари, в който сърцата се свиват, кожата настръхва, очите дирят надеждата, а тя е мъртва. Свистенето на вятъра, пукащата греда на онова мръсно бесило.

„За царски душмани няма царски пътища“, промълви Апостола. Друмът от бесилото към Шипка. Защото когато българинът няма какво да губи, неговият път е към Шипка. Към върха на свободата. По друма на тегобите. Той върви, той влачи краката си под знамената на надеждата.

Защото онзи мразовит февруари доведе до усмихнатия март. През планината от мъка за едната Свобода…

„Гарване, и ти, птицо проклета, на чий гроб там тъй грозно грачеш?“-последната песен на Ботев. Ще почетем и него. Със сирените на 2-ри юни, с празните речи на празни хора.

Има време дотогава. А сега е този мразовит февруари.

Времето на преклонените глави, които да стиснат зъби от болка и омраза и да потеглят към Шипка.

Има време.

Преди това американски разузнавач щял да чете лекция пред млади хора в Кърджали. Щял да разказва интересни истории. Част от някакъв месец на Америка. Ще разкаже ли за робите?

Февруари е пътят към спасението, саможертвата. Една Голгота за измъчения.

Пътят е към Шипка, на жадуващите свобода. Другите слушат лекции от господарите. За назидание…