Джипове, кучета, дупки и… 24 часа за едно кило мръвка

Жельо МИХОВ/24rodopi.com/Общество

Шум, газове, колони автомобили, гонени от улични кучета, лай, клаксони, чистачки по улиците, застанали навътре в платното, като шефове на Пътното…

А толкова бе тихо, когато в 6 сутринта отпи първата глътка кафе и изпусна дима от цигарата на терасата. Няма пустота навред. Щипещ студ, потреперващи рамене, обичайната болка в плешката, напомняща за липсата на време за преглед. Кафе, дръпване, издишане и подготовка за новия ден…

Завъртане на ключа на автомобила, двигателят работи, тръгване. Има нещо приятно в сутрешния трафик в малкия град. Напомня нещо мащабно, а всъщност туптящото ядро на провинцията, магнетизирала околните села преди следващото преселение в други посоки.

 

Дупки, лай и клаксони.

 

Радиото работи, за да вгорчи деня още в зародиша на зората. Една и съща плейлиста, едни и същи тъпоумни новини. Посредствени, в различна последователност. Ковид, Украйна, избори, кабинет. Правителство, избори, Украйна, ковид. На фона на едни и същи песни за масова употреба. Новото, модерното, скучното, затъпяващото, безсмисленото.

Премина на заредената музика. Прозвуча „Завинаги млад“. Беше поставил диска вчера. Замисли се. Що пък форевър янг, все едно и също ли? На втория светофар смени с концерт на „Уайтснейк“. Раздвижи се зад волана.

Хвърли бърз поглед на бензиностанцията вляво. На табелата с горивата мерна, че дизелът е паднал с 2 стотинки. Усмихна се. И погледна детето на задната седалка, което се прозяваше на път към училище. Винаги ставаше така. Предният ден зареди и след това нова цена-надолу.

„Изчакват ме да напълня и свалят“, си помисли. Хрумна му и приказката  за сиромаха. Засмя се с глас. „Измислих го, ей! Ще зареждам за десет лева и ще чакам да падне и тогава останалото. Само мен дебнат тия и тогава намалят“, изрече към детето. То не го разбра. Поне се прозя за втори път.

 

Застаряваща мадама „4 в 1“

 

Пред училището изсвистяха спирачки. Джип се закова на място, а вътре застаряваща мадама „4 в 1“. Управлява автомобил, пуши цигара, говори по телефона и дори смогва да ръкомаха.

„Защо толкова много жени карат такива коли?“, попита детето.

„Това са мъжете им. По-скоро споменът за тях. Създават илюзията, че това под капака представляват те. Ръмжащи и неконтролируеми. Защото са в чужбина, за да пращат пари за горивото“, бе отговорът.

„Ама защо толкова големи като им е трудно с тях?“, упорстваше детето.

Замисли се за Фройд и се реши-„Размерите на материалното компенсират миниатюрностите на физиката“.

„Кааакво?“, продължи малкият.

Добре, че стигнаха входа на школото. Изпратиха се.

Остави го и се отправи към работното място…

Там време за горивни тарикатлъци и отговори на екзистенциални въпроси нямаше.

 

Одисеята на Одисей.

 

Прекрасно е човек да чувства удовлетвореността на труда. Работа, която го праща на всички места из разприте на самия живот. Цялата скала на живота, всички усещания-гняв, болка, радост, тъга. Коктейл от всичко. Бъркоч, мазало. Но с адреналинната задоволеност на всяко окончание на нервната система.

Каквото е, това е. И няма връщане. Няма болка, няма страх, словото остава…

Ритмичността на самозадоволеното съзнание. Понякога прегазено като от стадо диви коне. Но винаги пробуждащо се отново в 6 сутринта на следния ден.

Красотата на умората е в утрото, което ще дойде с тираничната си последователност дори в момента, когато очи няма да отвориш.

Така мислеше той. С този полъх на остатъчно съзнание отново завърташе ключа на стартера и автомобилът проговаряше сякаш с „Добро утро, пич, как спа! Хайде, тръгваме“. Музиката звучи, двигателят подканя. Десен крак, потегляне. Към изгрева на новите предизвикателства.

Така разбираше живота. Така го чувстваше. Така отбелязваше календара на труда и битието.

„Смисълът е в простите неща“, си мислеше. И пак, и пак. Ден след ден.

Избори, война, болести, правителство, на Тръмп порнозвездата за 150 бона…

Това нямаше значение. Беше фон на всеобщата скука. Докато не погледнеше в огледалото за обратно виждане и не зърнеше прозявката на детето. И пак цената на дизела, която бе паднала точно след като бе заредил на друга предния ден. Захилваше се. Надсмиваше се над самовтълпяването за прецакване и отегчението на едно дете от всичко това.

Малките неща. Предаваме повече смисъл на други. Които по същество нямат особено значение за душевния комфорт.

 

Като онзи ден към магазина.

 

Заслужаваше си тази история. Един поток на съзнанието. Една малка случка, с няколко метра дължина, която обрисуваше съвремието. И неговата всеобща глупост.

Тръгна към магазина. На около 200 метра от блока. Стискаше в ръка списък от три продукта за купуване. Все не можеше да ги запомни. Едно винаги се губеше из хаоса от мисли за какво ли не. Прибра бележката в джоба и закрачи бодро.

Три кучета го връхлетяха още след завоя покрай блока. Явно бяха надушили, че е тръгнал към месарския. Ама не случиха. „После трябваше, после“, рече си наум и извади сгъваемата палка. Само при разгъването й меракът на песовете изветря и се понесе с миризмата им към съседната улица.

Докато наблюдаваше отстъплението успя да се спъне последователно в две дупки на пътното платно. Пресичаше, а щеше да се пребие на пешеходната пътека.

Град като град. Ама пък чак толкова опасни зони?!

Стъпи отново на тротоара. Храстите отляво докосваха крачолите му. Плочките хлътнали на десетки места. Подмина затворената от години „Лафка“. „Що не ги превърнат тия репове поне в химически тоалетни, че по храсталаците пикаят хората, само на урина смърди“, си помисли.

 

Отдясно новострояща се кооперация. Бумкане, думкане, прах, гнус.

 

Десет кучета от другата страна на платното. Едни бе изгонил, оставаше и тези да връхлетят. „А бе, колко са в този град?!“, мина през ума. Песовете обаче се препичаха на последните слънчеви лъчи за деня.

Мина покрай спирка. Предизборни плакати по нея. Гледаха го ухилени индивиди. Не се сдържа и им метна един среден, гарниран с храчка. Лепна я толкова точно, че се възгордя от умението си. Ухили се. Възрастна жена го изгледа странно. Поздрави я учтиво, за да не изглежда съвсем на луд. Тя пък си отдръпна рязко чантата. Не е свикнала на добри обноски във времена, в които всеки гледа да грабне нещо. Извърна поглед и видя колко спокойно мина покрай плакатите на спирката. „Тия са опасни, бабче, не поздравяващите непознати“, си изрече полу на глас.

Аха да пресече и профуча огромен джип с тунингована лелка. Вдигна толкова прах от неизмитата от лани улица, че го задуши.

 

Прати една псувня подире й.

 

Нещо от сорта-сенегалец да запуши ауспуха с банан.

Почти стигна. Пред магазина обичайните кучета. Пак се замисли за броят ми. Вероятно вече неизброим.

Влезе вътре. Кънтеше чалга. Със съвременно звучене, но по същество отново долнопробна. Някакви копнежи за лъскави ламарини и пари. Разфасовани мечти под формата на кючек.

Отправи се към щанда с месото. Килото врат вече минаваше 15 лева. Преди година бе 7-8 лв. А на витрината го подканяха и за бут-от 6,50 лева.

„Мама им!“, си каза. Купи, плати и си тръгна. От главата не излизаха думите на продавача—„утре може и повече“. Гарнирани с усмивка. 24 часа за едно пазаруване. За толкова свършваше един надник.

По обратния път незнайно защо в главата му се въртяха единствено оръжия. Ножове, патлаци, пушки.

Бръкна в джоба и напипа палката. На пешеходната пак мина джип, изпраска гумата в дупката, а лелката в него почти успя да си халоса главата в тавана.

Идеше му да извади палката и я развърти.

Мъжът й три дни трябваше да работи за кюрдина за тази гума.

Успя да се прибере без повече произшествия. 200-300 метра за едно месо.

 

***

 

Алармата се включи точно в 6 на следващата утрин.

Бе толкова тихо на терасата. Последен напън мракът да удържи на зората…  

Кървави облаци в небето.

Неусетна мисъл отново за оръжие…