След 55 ставаш невидим – няма работа, няма пари…

Жельо МИХОВ/24rodopi.com/Общество/Регион

Ръмеше дъжд като излезе. Погледна небето. Навъсено, като това изкривено лице в душата му. Не беше сигурен, че то съществува. По-скоро плод на отчаянието. Но го усещаше по-силно от всякога. Сякаш то гризеше сърцето му. Хилеше се истерично, изпадаше в меланхолия, огънатите в дъга устни предизвикваха стомашни спазми. Това вътрешно лице го тормозеше. Неговото настроение свиваше стомаха.

Вървяха му киселини. Кисело навред. Вгорчени физиономии го зяпаха. Едни жени изкачваха бързешком стълбите и се разминаваха с него, леко блъскайки го.

Нямаше сили да се разправя.

Стоеше и зяпаше небето.

Ръмеше. А нямаше чадър.

 

10 минути преди това

 

Стоеше седнал пред бюрото на чиновника в т.нар. трудова борса. Бе дошъл с мисълта, че все още е годен за това общество.

То не го искаше. Не щеше да е в неговия свят.

-Обикновено след 55 години е много трудно. Най-голям процент безработни има в тази възрастова група. Ще направим всичко възможно…

Тъй редеше чиновникът отсреща. Беше му набор. Идеше да изкрещи „Ами ти, бе, дъртак, как се вреди, св.рки ли прави?!“

Прехапа устни.

Спря да слуша след като упомена възрастта му.

„Те, дъртите, за акъл ги държат“, си помисли и се усмихна. Наум. По лице бе като кум на Каменната сватба.

Пак не ставаше. Пак и пак.

Работа нямаше. Нищо!

Отново с прегазена надежда от действителността.

„Заради тази реалност трябва да върнат смъртната присъда“, си помисли. Това напъна някаква усмивка по лицето.

Чиновникът еректира от кураж.

„Ето, виждате ли, ще се получи, позитивно трябва…“.

Пак спря да го слуша.

Благодари едва и излезе…

 

10 минути по-късно

 

Гледаше небето. Ръмеше. Нямаше чадър. Нямаше пари.

Нахлузи качулката на главата и тръгна. Почувства се като невидим.

Вървеше около 2 километра до дома си.

Видя братовчедка си и леко вдигна ръка.

Тя не го позна. Подмина.

„Наистина съм невидим, баси!“, си помисли.

Бърза мисъл, втора, трета след нея… Обир на банка, самоуб…

Спря се навреме. Свали качулката и пак погледна небето. Ръмежът го освежи.

Пак стана видим.

 

***

 

Родопите са в челото по „Мъка за работа след 55 години“. По последни данни тази възрастова група формира над 50% от всички регистрирани в бюрата по труда. Делът на младите хора, до 29 години, е едва 7,5 на сто.

 

***

 

Дъждът продължаваше да напомня за себе си. Под качулката бе тъжно. И умислено. Капки по ръба, премрежен поглед, присвити очи от пръските. Спаружено сърце и вглъбен в джобовете ум, спорещ с ръцете в тях.

Прескачаше локвите с лекота. Така можеше и да работи. С охота. Смая се колко леко му бе. Може би липсата на надежда вадеше на показ скритите сили. Запасът на самосъхранението. Почувства, че може да гребе на робска галера без да се умори.

Дори подсвирна с уста.

Цопна в локва. Обувката му се напълни с калната вода.

Беше част от последния му що-годе официален чифт, за пред хора.

Отръска глезен и продължи. Дори се усмихна. Кой щеше да го оцени? Това, де, обувките. Кой се навежда да види обущата над бюрото. Задълба в тази мисъл и направо се захили с глас.

Спомни си онази сцена от „Пея под дъжда“. Идеше му да се завърти около някой уличен стълб на осветлението.

Не го направи. Не му се вадиха ръцете из джобовете.

Не усети кога стигна до блока. Качи стълбите на един дъх и влезе с усмивка през вратата.

Жена му го гледаше с недоумение.

-Нищо не стана. За нищо не ставам на тази възраст. Никой не ме иска-изрече.

-Що се хилиш тогава?

-Да рева ли? Така и така утре вече няма да ме има, що да страдам? Дъждът ме изми вече…

-Какво си намислил?-попита жената.

Отговор не получи. Човекът над 55 влезе в тоалетната…