„Злото ме победи. Борих се, но не успях. Благодаря на всички, които ми помагаха. Не искам да съдя никого, не искам мъст. Чакам просто мига, в който отново ще летя…“.
Думите на един човек, чийто половин живот е като сюжет от филм, в който има свобода, небе, кръв, решетки, разочарование. Болка за обществото, в което моралът се е отразил, отпечатал и дори дамгосал цялата система.
58-годишният Стайко Иванов е на свобода. След седем години и половина, прекарани в килии за убийство, за което той е абсолютно категоричен: Не съм извършил!
Делтапланеристът, наречен Човека Птица. Издирван в продължение на години от Интерпол, живял ден за ден, изминал хиляди километри пеша, живял сред престъпници в затвора, а сега с огорчението и надеждата. Тежко, болезнено минало и мечтата към небесата.
Разказът на Стайко, единствено пред камерата на 24rodopi.com:
Фаталният 11 май и един мъж, пътуващ на автостоп
11 май 1997 година. 31-годишният кърджалиец Стайко Иванов е бил на Пловдивския панаир. Разглеждал е летателна техника. Решава да се прибере на автостоп, както е пътувал десетки пъти.
„Бях на изхода на Пловдив, на главния път за Хасково. Час и половина чаках, махах, но никой не спираше. До мен имаше патрулен автомобил на КАТ. Полицаите дори ми казаха „Тук никой няма да ти спре“, разказва за деня, променил живота му, Стайко.
Намира се и такъв водач. Македонецът Киро Тодоровски решава да го качи. Мъжът спира чисто нов бус. Заговарят се с кърджалиеца на български.
„Караше доста бързо. Дори ни вдигнаха стоп-палка някъде около Поповица. Водачът даде 50 марки на полицаите. Македонецът обясняваше, че е возил някакъв отбор за състезание до Турция. Видяхме човек, който вървеше край главния път. Не беше стопаджия, не махаше. Шофьорът обаче спря и го качи. Продължихме. Преди Димитровград поисках да сляза до една картинг писта. Малко преди това минахме покрай полицейски патрул, а водачът им махна. Всичко стана около 700-800 метра след това. Той намали, а човекът отзад му нареди да продължи без да спира. Обърнах се и видях, че е извадил пистолет. Шофьорът му каза нещо от сорта „Спокойно, ще се разберем по-късно“. Тогава се чу изстрела. Аз залегнах и машинално завъртях волана. Бусът излезе от пътя, блъсна се в дърво. Бил съм в несвяст, не знам колко време. Станах, лицето ми беше в кръв, главата ми наранена от стъклата. Не знам как излязох. Свидетел по-късно каза в съда, че съм тръгнал веднага към крайпътно заведение наблизо. Пристигна полицията. Започват да разследват ПТП. Аз им казвам, че има убийство, че е стреляно с пистолет по водача. Те ме мислеха, че ми има нещо на главата от удара. Закараха ме в болница в Хасково. Ръката ми беше счупена. Дори ме питаха дали има с какво да се прибера до Кърджали“, спомня си Стайко.
Няма и следа от третия човек. Задното стъкло на буса е отворено, а в превозното средство е работил климатик. Вратата на водача е блокирана, а от лявата страна на буса е имало локва кръв.
„Това не бе кръвта на шофьора. Куршумът не бе излязъл от другия край. Имаше само една малка входна рана в дясната част на главата. Това е записано в протокола. Тази кръв е била на убиеца. Проби от нея така и не бяха взети“, разказва Стайко.
Оръжието не е открито.
Кошмарът му започва. Следва призовка от Хасково и затварянето му в следствения арест, където прекарва 5 месеца. След това в затвора в Стара Загора, а после и в болницата към този в Ловеч.
„И нищо не се случваше. Два пъти ме разпитваха. Исках това да стане пред съдия, в присъствието на адвокат. Под изрязан мой нокът откриха частица барут. Екпертизите на професори доказаха, че той няма нищо общо с куршума. Химичният състав е друг. Няколко пъти ги викаха в съда, за да го кажат. Един месец след убийството бусът бе върнат на роднини на шофьора. В него бяха открити малки тайници. Една открадната кола я държат с години, а превозно средство, в което е извършено убийство, го връщат?!
На 20 декември 1997 година ме пуснаха под гаранция. Последваха пет опита за дело, които съдът връщаше на прокуратурата“, разказва Стайко.
През декември 2005 година с постановление на държавното обвинение производството е прекратено. На Стайко връщат гаранцията от 500 лева. Вдигат забраните му да напуска страната.
Всичко е приключило.
„Мислил съм много пъти по този въпрос. И да, това бе грешка, не трябваше да я правя“, казва кърджалиецът.
Приятели го съветват да съди държавата зе прекараното време зад решетки. Страната ни е влезнала в ЕС и съветът е: потърси си правата.
Оставя адвокати да водят делото, когато през 2007 година пристига призовка от Хасково.
„Помислих, че трябва да се явя като свидетел. Отидох в съда сам. И там, съдията ми връчи обвинителния акт. Нямах дори адвокат. Разбирам, че отново е повдигнато обвинение за убийството. Доказателствата са унищожени. Аз вече водя дело срещу държавата на база приключилото наказателно производство. А в съда разбирам, че съм обвинен отново“, посочва Стайко Иванов.
Двете дела се водят паралелно. Навсякъде той пита - „На коя дата и от кого ми е връчен обвинителният акт. Не може това да върши съдия. Цял етап от съдопроизводството е пропуснат. Аз съм единственият осъден без да му бъде връчен предварително обвинителен акт“.
Осем години затвор. 2011 година. Това е решението на съда.
Кърджалиецът подема кампания в своя защита. Иска ново разследване, нов процес. Избира и бягството…
10 000 километра пеша, а по дирите е Интерпол
Гърция, островите, Италия…
Част от пътя на човек, чиято снимка в продължение на пет години е редом на тези на братя Галеви и още издирвани от Интерпол българи.
„Страх имаше, но свикнах. Живеех ден за ден. Работих какво ли не. Избягвах срещи с други нашенци извън страната“, разказва Стайко.
С малко багаж, палатка, дрехите на гърба си и един велосипед. Нощува където намери. Не се задържа много.
Край Неапол се установява до малко летище. Наемат го да коси. След това разбират, че е авиатор. Справя се и с поправка на летателни апарати.
„Прекарах година там. Чудесни хора. Започнах да летя, да помагам с механиката. Предложиха ми квартира, всичко. В един момент обаче реших да си тръгна. Не исках някой ден да дойдат от Интерпол, да ме арестуват и така да навредя и на тези хора. Оставих им бележка, едно голямо „Благодаря“ и си тръгнах със сълзи на очите.
Отидох край Анкона. Друго летище. Там летях с делтапланер, с малък самолет, обясних им, че съм инструктор. Извадиха ми разрешително. Помагах и за ремонти. Един ден поръчах части от завод. Държеше го известен човек, бизнесмен, собственик на различни компании. Написах му какво ми трябва и посочих „Аз съм Стайко“. Явно телефонът му е бил следен. Малко след това в завода отиват карабинери. Обадиха ми се, че ме издирва полицията. Казам им „Сбогом“ и отново тръгнах.
По-късно тези хора издигнаха транспарант на летището „Стайко, ти си един от нас“.
Обиколил съм цяла Европа, къде ли не. Брал съм и портокали в Испания. Винаги ден за ден. Изминал съм 10 000 километра пеша и с колелото. Имах възможност да отида в Бразилия, ЮАР, с фалшиви документи. Не исках. Трябваше да съм в Европа. Следях постоянно какво става в България, дали ще получа нов процес, ново разследване. Но не. Така реших да отида при „врага“ на Европа, в Русия. Стигнах до Беларус с много перипетии. Поисках политическо убежище. Но не получих. След шест месеца в ареста, в един декемврийски ден ме оставиха на границата с Полша. Удариха ми черен печат и казаха, че ако стъпя отново ме чакат между 5 и 7 години затвор. Беше студено, замръзвах, а отсреща поляците. В крайна сметка отдох при тях“, казва Стайко.
От Полша го връщат в България. Белезници му поставят на летището едва, когато идва екипът от България.
„Станах атракция за хората, всеки извади телефон да снима. В София ме чакаха бронирани коли, тежковъоръжени полицаи, дори помислих, че карат и друг арестант, а всичко е било за мен“, споделя Стайко.
„Чакам мига, в който отново да летя!“
След 19 години от онзи 11 май, пет години живот на издирван, Стайко Иванов се озовава в затвора. От шест месеца в ареста в Беларус, му се признават излежани само два.
„През цялото време ми бе тежко. И се питах „Защо?“. Четири години не говорих с никого. Заради това ми отказаха смяна на по-лек режим-не съм контактувал с останалите. Те са престъпници, крадци, убийци, изнасилвачи, приятел ли стана с тях? Винаги съм отбягвал подобни хора, затова се затворих в себе си и не общувах. Много от тях казваха „Аз откраднах, аз убих“, а след като излязат „Аз съм чист“. Аз какво да кажа? Бях чист и като ме вкараха вътре. Аз съм жертва и ще остана жертва. Докато бях вътре има човек, който за една година излезе два пъти от затвора, а влезе три пъти. Друг бе с 10 ефективни присъди. Аз бях сред тях. Разговарях с едва двама-трима души. Един бе вътре заради тютюн без бандерол. За година и 6 месеца. В българските затвори е зле. Там е ад“, казва Стайко.
Дори дава пример с Беларус. Един ден в ареста се равнява на два в пандиза. А хората, попадащи в него, обикновено са заради злоупотреба с алкохол.
Стайко получи свобода. След като излежа 7,5 години. Кафезът се отвори за Човека Птица.
„Не искам да съдя никого. Не искам мъст, възмездие. Не обвинявам съдиите. Всяко решение започва с „В името на народа“. Разочарован съм от обществото. Неговият морал е отражение въру съдебната ни система. Щом народът се съгласява с това.
Просто чаках мига, за да мога да летя отново. Отгоре животът е друг“, казва Стайко.
Чие небе избира?
Няма да е нашето. Ще замине, зарича се.
„Колко години живот ми остава, в които да съм трудоспособен. Имам идеи, конструиране на малък самолет. Това ще следвам“, категоричен е кърджалиецът.
Вече се е чул с приятелите си от летищата в Италия.
Иска само и единствено да лети.
.jpg)
За милиони -няма закони,за кокошка-няма прошка!За жалост в нашата "Правова държава" е така!Късмет,Птицо!Бъди здрав и сбъдни мечтата си!Свободен да летиш!
ОтговорИзтриванеТук обичаме да го играем индивидуално и поединично ни отстрелват.
ОтговорИзтриванеTози човек птица няма един работен ден в живота си! Жена му работеше и плащаше сметките вкъщи и не се спираше да работи за да издържа детето си и него !!!
ОтговорИзтриванеПознавах съпругата му, добър и честен бе. Милата почина през 2007г. От рак. Бог да я прости!
ОтговорИзтриване