Когато жените стават мъже, но не заради джендърството…

Самуил Крумов/24rodopi.com/Лично мнение

Това са истории от стария скрин. Който е поставен под семейния олтар, на който вощеницата грее и топи восък в безмълвно почитание. Пламъкът е за онези хора, които превърнаха съпругите си в мъже. Защото нямаше как другояче…

На 23 години, млад, бъдеще пред него, жена, деца, имот, животни. Превива гръб от сутрин до вечер. Става по мрак, връща се по мръкнало. Яде скромно, гали децата с мазолести, груби ръце.

Този човек трябваше да изостави всичко, за да замине на фронта и никога да не се върне.

Прадядо ми.

Загинал от раните си при обсадата на Одрин по време на Балканската война.

Хората от нивите превзеха „непревземаемата“ (според германците) крепост на турския град.

„Носих го на ръце, беше тежко ранен, после умря от раните си“, разказва братовчед му. Зарязал и той нивата на село.

„Ако сега ме закарате до Одрин, ще покаже къде се случи всичко“, разказваше приживе.

„Одрин падна!“, са водещите заглавия на тогавашните вестници. Падна „германската непревземаема“ крепост.

Паднаха и тези бедняци от нивите, обрекли три поколения на бедност.

Вдовиците се превърнаха в мъже. Те трябвало да обгрижват нивите, животните, децата. С пеленачета във вързоп, на гръб, да бъдат на къра, да стрижат овцете, да доят, да предат вълна, да плетат дрехите на децата. Защото магазини и промоции няма, пари също. Всичко се прави на ръка. Иначе децата ще ходят голи. Смъртта на съпруга обрича на бедност три поколения. И те не могат се изправи на крака.

Учат се единствено на честност, трудолюбие, достойнство.

Нито едно семейство не обвини тази война за нищетата. Тя бе освободителна.

Един руски войник написа „Прощанието на славянката“, превърнал се в руски боен марш, именно вдъхновен от тези победи на една млада държава, дръзнала да срути Османската империя…

 

***

 

„Никога не каза нищо. Дори на смъртния одър. Не спомена, не намекна, че е криел пушка толкова години на тавана. Открихме я при ремонт“.

Историята на друг един човек. Ятак, приятел с партизанин. Скрил пушка с патрони, за да я грабне, когато дойде моментът, когато стане нетърпимо, дори да зареже семейството с 6-е деца. Никога не издал приятеля си партизанин, въпреки ареста от фашистката полиция.

Готова.

След 9-и с жълти стотинки пенсия, защото бил „много богат“, земи имал, рекъл негов племеник.

„Не ми трябват парите ви, не съм го правил заради тях“, отговорил старецът. Дори една паста не е могъл да си купи с жалките стотинки.

Тези хора са разбирали свободата повече от всеки друг. Без НПО, фондации, прочие глупости. Готови на всичко за една мечта-истински свободна България.

Сравнете ги със сегашните.

Един пилон с байрак е разбирането им за свобода.

Друго няма.

Другото е слугинаж и подчинение.