Работата по селата никога няма да приключи, дори да не останат жители в малките населени места. Става все по-трудно обаче за стопаните.
„20 години гледам магаре, накрая се принудих да го продам,
за да купя теле. Говедото ще заколим, за буркани през зимата. Остаряхме, все
по-трудно става с работата. А магарето можеше само каруцата да тегли. Спираме с
нивите край село, трябва ни месо, храна“, разказва с жал в очите стопанин от
региона. Продал е последното магаре в селото.
„Само на старите все още разчитат. Ние обработваме
градините, поливаме, дори в сушата. Младите чакат. Домати, картофи, тиквички,
патладжани. Вкусни били, ама не знаят какъв труд е това. Зимата пращаме буркани
с месо към Западна Европа, че във всяко семейство гурбетчии“, допълва възрастна
жена от родопско село.
„Те пращат пари за ремонт на къщата, ние пък от тук месо.
Такава ни е сделката. Там, вика, нищо няма вкус, прати, тате. И аз пращам,
какво да правя. Тъжно е. Вместо да си помагаме тук, те там, ние, в градината и
с животните“, споделя 70-годишен мъж от планината на гурбетчиите.
Такава е орисията на хиляди семейства в България . Което обикновено семейство има деца в чужбина това е свързано с голямата носталгия .
ОтговорИзтриване