Малко е трудно да се говори по време на избори. Защото не можеш да хванеш ред от мераклиите за месии. Регионални, национални, та дори и наднационални. Всички притежават словото, времето, бъдещето. За миналото, отдавна са го узурпирали. И си го подреждат както им дойде на момента. Според ситуацията. Като дялан камък в Берлинската стена са. Ту я рутят, ту пак изграждат. Обикновено се заричат в първото, но правят второто. Разделителни линии колкото си щете. После пак сватба. Направо върху руините на стената, която в съзнанията зидат като масони. „Зидари“ някакви си.
Небивалици до повръщане.
Такъв е материалът, с такива разполагаме. Щото читавите отдавна не се занимават с политика. Останаха всеядните и всепреспиващите с де що се мерне.
Гадно е, но факт.
Такива са си.
Очаршафени кур… Политнекоректно е да доописваме нагона на разхайтените.
Властта няма пол. Няма сексуалност. Тя има влечения към всичко де може да поеме, извади, вкара и роди. Пък после и да се отрече от отрочето.
Напълно в реда на нещата.
Закономерностите са други. В болшинството неразбираеми за раята. Тя и затова се хваща на всеки осеменител на доброто.
Праскане до дупка и из всички дупки се пръкват нови и нови твари, готови да оправят и оправдят всите предишни.
Тегаво си е из нашенско.
В селата – бюлетини
и…
Пускаш телевизора и ококорена водеща на новинарска емисия обяснява как екипът направил репортаж, а хора дори не знаели, че има избори.
(Говорим за предишните парламентарни)
Шок и ужас!
Едни и същи лица, едни и същи послания, някаква сапунка…
Животът в студиото е съвсем различен от реалността. Дали тази знае как се стриже овца? Най-вероятно ще се обиди от словосъчетанието. Сякаш „пожарникар“ на Рей Бредбъри е минал и изпепелил всички книги от съзнанието й („451 по Фаренхайт“).
Някакъв наперен „шеф“ крещи истерично и хвърля тенджери и тигани. „Нали си интернешънъл икспириънс, докажи го!“, врещи на участник в т.нар. „риалити“.
Сложно му е да каже „международен опит“.
Пред него се изправил някакъв Иван, стиснал чинийка с една хапка манджа и се опитва да обясни какво е сготвил. Запъва нещо и в един момент започва на немски. Гютер-фютер-мютер, а отдолу вървят субтитри. Забравил Иванчо как е морков, как е сметана, та затова…
Манджи и зрелища, на чужди езици.
Затъпяване с големия черпак.
По друга телевизия вървят някакви омацани, тунинговани люде, които искали да оцелеят. И се вихрят едни игри…
Очи пълни, глави
празни.
Натиснете копчето и си проветрете съзнанието. Противното е ритуал по изгаряне на мозъчни клетки.
За ококорената водеща, знаят хората, че има избори. Да спи спокойно. В селата дори ще „фърлят бюлетина“.
„Ще гласувам, ами, да“, споделя 86-годишен мъж в едно родопско село. Въпросът малко го стряска. По селата е така.
„Абе, луд ли си? Къде ще ходя да гласувам, да не съм от стадото.
Милионери ми
обясняват за немотията, за оправията.
От оправяне за това сме на този хал. Да ми дадат 5 бона и може и да отида. Ако ли не, е да ходят да оправят гласуващите. Така хубаво ще ги оправят, че като къпани ще спят“, пък казва мъж на 56 години от града.
Ако в селата е миналото, а в града бъдещето…
Едно кратко социологическо проучване. За ококорени водещи.
Защо се вмъква „черпак темата“ в тези редове? Защото всичко е манджа с грозде. Гурме вариант, „амюз буш“, една хапка и проговаряш на немски, английски.
Една клета държава със забравили я хора.
Направо си е ад, не само в кухнята. Но от там смърди на загоряло най-много.
Политическа оргия от
архитекти на разрухата
След изборите идва реалността, родена от сблъсъка на обещанията в скалите на орисията.
Политиката е като оргия. Няма значение от партньорите, дори може с всички едновременно. Съвестта след акта винаги е чиста…
„Фактът, че тази говорилня не служи за нищо друго, освен да бъде баламосван народът, го знаят всички партии… Работници все още вземат изборната бюлетина, пускат я и си мислят, че с това всичко е направено. Казват си: ние искаме да прокънти нашият глас; как не-тогава да си основат певческо дружество. Избирателят е окован от законността. Законността обаче е грубо насилие, брутално физическо насилие на властващите. Изборните патриарси искат да ни съблазнят да приемем това безропотно, искат да замажат, искат да попречат да проумеем какво е законност и какво е държава, а ние през никакви дупки и никакви врати не можем да припаримя до държавата“.
Не става въпрос за българския парламент, а за германския Райхстаг. Цитат от размишленията на герой от романа „Берлин-Александерплац“, един зловещ портрет на Ваймарска Германия в края на 20-те години на миналия век.
И едно гадно клише - колко актуално звучи днес, на родна почва.Политиката е просто оргия на партньори с еднакви интереси. И когато няма нищо съзидателно, тогава започва рушенето. Когато не може да се надгражда, се прави опит за архитектурна промяна на миналото. Разделение и посочване на враг. Ако няма, ще се измисли. Един ренесансов тоталитарен модел. Разделението издава слабостите на едно управление. Немощ, изцедени сили след оргията по интереси.
За народа остава говорилнята и безропотното приемане на случващото се.
Количката с тор
Той мъкне по цял ден тор. Зарит в лайна. Трябва му за градината. Съоръжението е толкова замърсено, че няма измиване. Не че е пробвал. Не смята за нужно. Това е един селски човек. И тази количка, тор, му трябват всеки ден.
Мъкне и не мрънка. За него животът е преминал през изпънатите жили на цялото тяло. Ръцете му са се удължили сякаш от носенето.
Той не говори много. Това, което е нужно само.
Но и него не споделя. Поне го прави трудно.
„Запям този плакат. Униформа (говори за костюма бел.ред.), лъснат, бръснат. Гледам после мен си. Мръсен, такъв един, некъпан. Все с ботуши. Не ми мирише на нищо. Аз с говната съм свикнал. Ама тия плакати нещо…, те дали надушват това? Идват чат-пат тук. Говорят, калят си лъскавите обувки. И?“, пита един селски човек от родопско село. Бута тази количка като наказан. Омацан, одърпан, несретен.
Не се оплаква, не. Той си и свикнал. Жена не намерил, семейство не създал. Цял живот бутал и окалян. Окаяник.
Неговият глас обаче е важен. За тези с „униформите“.
Той е важен в един ден по време на избори. И всеки ден за битието на селото. И за своето. И за на останалите. И за един пламък, който все още огрява пътя на истината.
Другото са обещания…
Закарай тази количка в изборната секция
ОтговорИзтриване