Victory
-А сега, нека на сцената да поканим чичо Пешо – каза водещият и се обърна към човека с каскета, стоящ на първата редица пред насъбралото се множество.
В късния следобед, на един приятен неделен есенен ден, се провеждаше предизборен митинг в селото на чичо Пешо. В сравнение с околните села, нагъсто разположени из полите на планината, това не беше много голямо, но се намираше на кръстопът, така че, кой къде отиваше, все от тук минаваше. А и големият му мегдан го правеше удобен за провеждане на всякакви събития.
-Чичо Пешо, заповядай! – официално отправи покана човекът с микрофона.
За този с каскета, мъж в напреднала възраст, с прошарени коси, често леко усмихнат и с весело искрящи очи, поканата бе неочаквана. Той учудено погледна ту наляво, ту надясно от себе си, и после въпросително спря поглед върху водещия.
-Тебе викат – каза мъжът до него, Тренчо Семката, чоплейки слънчоглед.
Тренчо, млад мъж от съседното село, на около 35 г., червендалест, с рижава коса, агроном по професия, винаги имаше семки в джоба си. Човек рядко можеше да го види да не ги чопли. Ако някой му поискаше малко, то той пари ще му даде, но семките си – не! Едно време беше отишъл в големия град за даскал да се учи, а пък се върна агроном. Земята го влечеше. Обичаше я!
Чичото, както на това, така и на околните села, беше уважаван човек, който с разум, почтеност, и с мъдри дела и слова през целия си живот, бе спечелил доверието на съселяните си. Той открай време си беше шегаджията на региона. Славата му се ширеше по селата наоколо, където остроумията му, охотно се разказваха по кръчми, кафенета, и по тук-таме, все още запазената традиция, на моминските седенки. Въпреки че си беше умен човек, твърде често му се случваше да повярва, и да се предовери някому. За него беше важно първоначално да прояви уважение към отсрещния, но ако случайно се случеше някой да го подведе, то той неизбежно си получаваше заслуженото, чрез някоя осмиваща постъпката му поучителна шега. Той, най-обикновен трудолюбив селски човечец, много добре познаваше и разбираше чистата селска душица. Никога не осмиваше обикновените трудолюбиви хора, пък и те не му даваха повод за това. Прицел на неговата сатира бяха онези, които се правеха на хитреци и тарикати, и всячески се опитваха да живеят на гърба на другите. Всичко това хората го виждаха, разказваха, и се поучаваха от присмеха му. Уважаваха го и му имаха пълно доверие.
-Да чичо Пешо, точно ти, ела при нас! Ела да кажеш тежката си дума, че си с нас! – повтори поканата си водещия.
Водещият беше артист от театъра в големия град, който знаеше как да се държи пред публика. Всички политически партии го канеха да им води митингите. В това отношение той беше истински професионалист. Извън подобни прояви, никога не проявяваше абсолютно никаква пристрастност. По време на предизборни кампании умело полагаше усилие за тези, които му плащаха. Дори понякога се случваше в един и същи ден да работи за две, коренно противоположни една на друга политически формации. Но това не беше проблем за никого, тъй като човекът наистина много добре си вършеше работата. Политиците, може би от суетност, а може би и от високомерие, не позволяваха, да се кани някой на сцената и да стои редом с тях. Това бе единственото условие, с което водещият трябваше да се съобразява, и той досега винаги спазваше това изискване.
За разлика от друг път, този път събитието не протичаше, както се очакваше по сценарий. Хората бяха апатично настроени и незаинтересовани от предстоящите избори. След годините на разочорования от лъжливите политици, на никой не му пукаше за изборите. Никой не очакваше да се случи нещо добро. Присъствието им тук се дължеше, не за да чуят поредните обещания, а за съвсем друго. Някои от тях очакваха изненадата, която организаторите предварително обявиха, че ще я има, и за която из селата се носеше слух, че щяла да дойде една световноизвестна народна певица заедно с фолклорен състав за народни песни и танци. Други пък бяха дошли просто, за да разнообразят тежкото си ежедневие, и да използват случая, за да се срещнат с приятели и познати, и да си похортуват с тях. Независимо от това, кой за какво беше дошъл, всеки дълбоко в душата си носеше обидата от предателството и лъжите на политическите партии. Всеки бе засегнат от пренебрежителното бездействие на властите и незачитането на народните искания, когато ставаше въпрос за решаването на някой обществен проблем, непосредствено засягащ населението на областта. След изборите, властимащите най-безочливо и егоистично се вглъбяваха в собствените си интереси и дела, че забравяха за дадените обещания. Но, народът тези неща не ги забравяше.
Обиграният в подобни случаи артист смени тактиката. Работата в момента никак не му спореше. Струваше му се, че всеки момент хората ще започнат да се разотиват и всичко ще пропадне, а заедно с това и неговия хонорар. Фолклорните песни и танци вече бяха изпети и изиграни, и за да спаси положението от вялото протичане на митинга, както и за да въведе все пак някакво оживление, той наруши забраната и призова на сцената, най-влиятелния човек в околията. Въпреки че по време на избори политиците имаха остра нужда от хора като чичо Пешо, досега никой обикновен човечец не бе допуснат да стъпи на сцената. Но, този път ситуацията бе по-различна.
По време на предишните митинги, хората избутваха към първите редици първенците на околността, така че, те да могат много добре да чуят, да разберат и да преценят, кому си струва да дадат гласа си. По тукашните места хората следваха авторитетните си съселяни. Политическите партии бяха надушили това обстоятелство, поради което се стремяха да привлекат на своя страна по-знатните и уважаваните от населението. Тук, по селата, афиши, плакати и тем подобни, работа не вършеха. Ако някой кандидат по изборите си налепеше афиши с безкрайно щастлив и ухилен образ, то още на следващия ден ликът му биваше издраскван, я с мустаци, я с магарешки уши, което го правеше за посмешище на всички. Първенците на селата споделяха мнението си с народа, но най-влиятелен и най-уважаван от всички тях, си беше чичо Пешо! Неговата дума най-тежеше, и която партия той подкрепяше, по селата за нея се гласуваше. Политиците, както от “Тия“, така и от “Ония“, като хиени бяха надушили нагласата на хората, поради което, с обещания за по-добър живот за народа, се опитваха да го привлекат на своя страна. Организаторите го канеха насред първите редици пред трибуната. Хората около него също ги подбираха, всички те бяха уважавани личности. Първия път, по ония времена, чичо Пешо се довери на “Тия“. Те, тогава спечелиха изборите, но не удържаха на думата си. Втория път, след ония времена, се довери на “Ония“, и се получи пак същото – и те не спазиха обещанията си. Точно тия две партии, буквално до неотдавна се кълняха и заричаха, че помежду им, абсолютно е невъзможно и намек да става, за каквото и да е сближаване, да не говорим за коалиция! Допреди няколко дни те най-яростно се плюеха! Плюха се, плюха се, та до такава степен се оплюха, че ненаплюто място не оставиха един връз друг. А щом разбраха, че властта им се изплъзва, като пясък измежду пръстите, “Тия“ се бракосъчетаха с “Ония“. А когато ги питаха - що за бракосъчетание е туй, и двете партии най-упорито твърдяха, че поради липса на подпис, това не е бракосъчетание, а е нещо друго. Но, за кой ли път измамените избиратели окончателно си бяха решили, че както на “Тия“, така и на “Ония“, вече им е дошло времето, да бъдат бракувани. Абсолютно безпринципната прегръдка, целувка, милувка, и още там, каквото ще да е подобно, свали маските, зад които лъснаха двуличието и истинският нрав.
След бракосъчетанието, неизбежно възникна въпросът - “кой ще управлява ?“ Този въпрос бе от изключителна важност. Тъй като всички политически партии притежаваха и упражняваха контрол над някое и друго звено, от веригата на финансовите потоци в държавата, борбата между тях беше кой ще се докопа, та да контролира най-големия дял от нея. “Съпрузите“, с достойно за Цар Соломон решение, светкавично се разбраха, веднъж “Тия“, пък после “Ония“, периодично да са начело, така че, всяка партийка, да има своята си възможност, да се наслади, и да усети тръпката от поредната си финансова “Ала-бала“.
В отминалите времена митингите бяха доста вълнуващи и еуфорични. Водещият усещаше кога трябва да се нажежи обстановката. Почти след всяко изказване на поредния кандидат, той заставаше насред сцената, леко приведен, с дясно рамо малко по-надолу от лявото, започваше да симулира засилване за изпъване на свита ръка. Отначало я задвижваше малко нагоре, но не съвсем. Високо произнасяше на микрофона “Виии...!“, без да довърши думата „виктори“. След това връщаше ръка назад и следваше повторно засилване с малко по-високо повдигане, като този път, отново се провикваше с непълна думичка “ ВиииК...!“, с която пък този път приканваше публиката за нейния вик, при последващото изговаряне на думата „виктории“. При третото засилване, водещият високо изпъваше ръка, провикваше се “Викториииии!“, и чрез отварянето на два пръста на дланта, наподобяващи буквата “V“ от латинската азбука, показваше знака за победа. Тази буква, бе начална на английската думичка “Victory”, която в превод означаваше – победа!
Ех, как му се искаше и на чичо Пешо през всичките тези години, и той да стори същото! Искаше му се да го направи, не за да се слави или пък с нещо да изпъкне, а за да покаже уважение и благодарност към тези, които го уважаваха и му се доверяваха! Да се слее с тях в едно неразделно цяло. Надяваше се, че и той може би някой ден..., но, него не го канеха на сцената. И на него не му оставаше нищо друго, освен да си мечтае!
От време на време, водещият се опитваше да заинтригува насъбралото се множество, но начинанието му, никак не му се получаваше. Хората го гледаха тъй, както се гледа пишман клоун, чиито смешки разсмиваха, единствено и само него!
По време на митинга, един от ораторите спомена нещо за „Евроатлантически ценности“. На публиката нещо не й стана много ясно и хората зашушукаха.
-К`во ли пък е това? – попита един старец.
Един младок, който стоеше до него, и който неотдавна се беше върнал от работа в чужбина, авторитетно заяви:
-Еврото е Европейска пара, много е ценна, нашите пари там не важат, туй иска да каже!
-Ееей! На тия акъла им все в парите! – отбеляза старецът.
-А в Атлантическия океан какви ценности има бе, наборе?! – попита приятелят на стареца, и като нямаше, как да получи отговор от него, отправи поглед към младока.
Младокът сви устни, отвори длани, повдигна рамене и вежди, и промърмори:
-Кой знае? Сигурно рибата е много ценна! В Европата, по магазините има една много скъпа риба, сигурно за нея става въпрос!
-Сигурно!- съгласи се задалият въпроса старец, и отново се заслушаха в бръщолевенията, идещи от ораторите на трибуната, за някакви ценности в Атлантическия океан, и по някакъв си начин, незнайно какъв, за връзката им с евро парите.
Не се мина много време и друг от трибуната произнесе - “законът Магнитски“. Хората пак се поочудиха и отново зашушукаха, като се питаха, какво ли пък общо има тука сега, законът за магнитите?! И понеже, от туй що се говореше, те нищо не разбраха, митингът взе да им става още по-безинтересен и скучен, отколкото в началото му.
-Чичо Пешо, заповядай! Моля аплодисменти за чичо Пешо! – произнесе водещият, и посочи човека с каскета.
Никой не реагира! Само от тук, от там, се чу кратко и глухо мърморене, и толкоз.
Чичо Пешо направи две крачки напред, спря се, свърна глава назад, и видя укор в лицата на съселяните си. Обърна се, сведе поглед пред себе си, позамисли се, леко се поусмихна, и бавно закрачи. Докато вървеше към сцената, през съзнанието му, като на филмова лента, преминаха всички онези моменти, когато водещия на митингите, високо вдигаше ръка, показваше знака на победата, и така въодушевяваше публиката! При всички тези случаи, и на него, безкрайно много му се искаше поне веднъж в живота си да го направи. Но...! Напоследък му се струваше, че всички го гледаха някак странно, сякаш не политиците, ами той ги бе излъгал. Хората донякъде си бяха прави, понеже за правилното решение, те на него, и на такива като него разчитаха. А той от своя страна, през всичките тези години на пренебрежение от страна на политиците към народа, страдаше най-много. Самият той бе станал жертва на лъжите. Усещаше върху себе си осъдителните погледи на познати и непознати. Усещаше хлад в отношенията, но никога не направи опит да се оправдае. Чувстваше вина, и не можеше да си прости, че макар и неволно, ги е подвел. Не му се нравеше всичко това. Дори често пъти, сън не го хващаше. Но за съжаление, нямаше какво да се направи.
Още преди окончателно да пристъпи към сцената, в мига в който се беше позамислил, след като бе направил първите си две крачки, го осени една мисъл. Беше дошъл онзи бленуван и жадуван миг, за който ден и нощ си мечтаеше, мигът в който да покаже на хората, че е с тях, и че само те са близо до сърцето му.
-Заповядай! Заповядай! – отново се чу поканата.
Чичо Пешо, изкачвайки се по стъпалата отстрани на сцената, от уважение към насъбралите се свали каскета си, и през рамо погледна публиката. Хората отново го гледаха неодобрително. Хлад, студенина и упрек лъхаше от тях. Той спокойно и уверено изкачи стъпалата. Озова се лице в лице с водещия, който любезно го посрещна с думите:
-Добре си ни дошъл! Радваме се отново да те видим сред нас! Радваме се, че отново ще ни подкрепиш! – бяха думите на артиста.
Чичо Пешо нищо не каза. Леко усмихнат, само кимна с глава. Погледна високопоставените лица, които виждайки безинтересно и мудното протичане на митинга, този път радостно одобряваха неговото присъствие. Погледна и множеството, в чието отношение нямаше абсолютно никаква промяна. Те все едно, че бяха го отписали и отлъчили от общността си.
- Щом чичо Пешо е с нас, значи за нас ще гласува! – отбеляза водещия и с високо вдигната ръка показа знака на победата, едновременно с което поднесе микрофона пред лицето на чичо Пешо.
- Ще гласувам, разбира се че ще гласувам! Хей сега ще гласувам! – каза Чичото и взе микрофона.
В този момент и гък нямаше от страна на присъстващите.
Тъкмо водещият се канеше да каже нещо, когато чичо Пешо го спря, прошепна му да стои настрана и само да гледа. Настъпил бе и неговият час. Време беше мечтата му да се превърне в реалност. В лявата си ръка държеше каскета и микрофона. Сви дясната си ръка и длан. Приклекна малко, приведе дясно рамо малко по-надолу от лявото и се подготви да извърши точно онова, което водещият правеше през годините, и което даже понякога му се присънваше. Лицата на партийците зад него грееха. Те още от сега усещаха вкуса на победата. Щом този човек ги подкрепяше, значи работата беше опечена. Помислиха си: „колко добре стана, че артистът спаси положението!“
Чичо Пешо застана насред сцената.
Хората мълчаха и гледаха.
Чичо Пешо поде: “Вииии..., и уж се засили, за втори път ВииииК..., и пак уж се засили, и след третото засилване, точно така, както го правеше преди и артистът, се провикна Викторииии! Изпъна свитата си дясна ръка и показа знака за победа….
След което площадът замлъкна. Площадът онемя. Тренчо Семката тъкмо поднасяше поредното семе към устата си, внезапно се вцепени и не успя да довърши действието си. За разлика от предишните митинги през годините, когато хората следваха призива на водещия, и му пригласяха с изричането на думата „виктори“, този път всеки мълчеше и остана безучастен на призива. Множеството мълчеше, но нещо не беше наред. Имаше нещо необичайно. Имаше нещо извън нормалното. Имаше нещо, което стъписа всички. Като че ли имаше някаква грешка. Всички, без изключение, тези на сцената, както и тези пред нея, се чудеха и питаха - какво става, какво се случва?! Селяните се спогледаха един друг въпросително, и после пак се втренчиха в чичо Пешо.
Чичо Пешо отново поде:
-Вииии...! ВиииК...! Викторииии! - и пак изпъна дясната си ръка, показвайки знака на победата. След което всички забелязаха, че нямаше абсолютно никаква грешка. Всичко си беше точно тъй, както бе и започнало.
Усмихваха се хората, грейнаха лицата и живнаха очите им. Настъпи оживление. Започнаха да коментират видяното. Някои не вярваха на очите си, и питаха човека до себе си, дали и той... За разлика от тях, лицата на политиците пребледняха. Усмивките им замръзнаха. Останаха си все тъй вцепенени. Не знаеха как да реагират. Студена пот изби по челата им. Струваше им се, че това е някакъв кошмарен сън. Но увw!
Чичо Пешо усети промяната. Усети раздвижването. Усети подкрепата. Усети близостта и възвръщащото се доверие на ближния. Усети че отново го приемат сред тях, което му вдъхна исполинска сила.
Тренчо Семката изхвърли семките, прежали ги. Провикна се въодушевено:
-Хайде още веднъж!
Обърна се към хората и се развика:
-Хайде всички заедно!
-Хайде всички! Хайде и ние! – чуха се гласове и от публиката.
Окуражен от случващото се пред очите му, чичо Пешо за трети път поднови изпълнението си. После за четвърти. После за пети. На петия път, от вълнение, захвърли микрофона от ръката си, а заедно с него, без да иска - и каскета си. На него вече микрофон не му трябваше. Който искаше да го чуе, чуваше го. При всяко негово движение, изричане, или каквото и да е друго действие, публиката правеше абсолютно същото, каквото правеше и той, като накрая всеки един от тях, енергично изпъваше ръка и показваше съответния знак за победа. След което следваше гръмогласен смях и огромно задоволство от стореното. Хората ликуваха. Това беше техния ден. Това беше денят на „Страшния Съд“ за лъжливите политици! Това беше отмъщение! Нямаше по-голямо удоволствие за народа, да изрази по този начин чувствата си, към тия, които го лъгаха, пренебрегваха и не зачитаха исканията за достоен живот. Сега всеки искаше митингът и настоящата веселба да продължат. На никого не му се искаше да си тръгва. Това беше мигът на истината!
Докато народът ликуваше, високопоставените политици на сцената, след всяко ново изпълнение, от срам и гузност, потъваха още повече, и още повече вдън земята. Миша дупка да имаше, щяха да се скрият в нея. Никога до този момент не бяха изживявали такова унижение. Всеки един от тях се чувстваше, като загубил битката гладиатор, който вижда, как публиката с омраза и ненавист, сочи палец надолу, и иска неговата смърт.
Водещият, по време на случващото се, в погледа на политиците видя злоба и омраза, насочени към самия него. Ако имаше начин, те щяха като глутница вълци да го разкъсат на парчета. С поглед те му казваха - „ти ни докара тази беля на главата“. В една от кратките паузи между изпълненията на чичо Пешо, артистът не издържа на вълнението си, и грабна микрофона от пода, обърна се към партийните дейци на сцената, и се провикна:
- Ех вие, крадливи политици, години наред бяхте на власт, но пукната пара не дадохте за изкуство и култура! А сега какво, искате победа?! Ето я вашата победа! – и посочи чичо Пешо.
Когато народната еуфория беше в апогея си, а политиците седем ката вдън земята, чичо Пешо вече се беше уморил и заяви:
- Мисля, че толкова им стига!
- Чичо Пешо, моля те, за последно - още веднъж! Този път и аз искам да участвам! За мой хатър!
- Хайде, още веднъж! – се чу и от публиката.
- Е, така да бъде! Да не му чупим сега хатъра на човека! Ами в такъв случай, хайде пак всички заедно– каза чичо Пешо.
Чичо Пешо отново, както допреди малко, започна с : “Вииии...”, и уж се засили малко, публиката и водещият, едно към едно, следваха движенията му. Чичо Пешо за втори път се провикна “ВииииК...”, и пак уж се засили още малко, и след третото засилване, гръмогласно се провикна Викторииии! нергично изпъна свитата си дясна ръка, все едно, че отскачаше натегната пружина, и показа знака за победа“V“. След което мигом сви единия си пръст!
Познайте кой остана!?
*Заглавието е на редакцията
Чичат Пешо требе да отиде на митинг на ДПС или ГЕРБ да ги поздрави с едно виии К тър ии и ако ме питате защо защото ЗАЕДНОСТА с НОВОТО НАЧАЛО (пълен абсурд не знам кой им ги мисли така индиректно показват че досега са били крали) и ГЕРБ управляват едните Кърджали другите България едните 20 г другите 12 и сме на последно място и като град и в ЕС. .. . .
ОтговорИзтриванеViktori....
ОтговорИзтриване