Робите на вечната власт: Тонове труд заради кръв, учебници и маратонки

Жельо МИХОВ/24rodopi.com/Общество

Слънцето така е навъсено, че иска да изпепели де що има мърдащо нещо по земята. Бетонът е нагорещен и му приглася. Пърли космите на краката, които едва се влачат по плаца. Гнусна жега, от която дори змиите бягат.

В този момент пристига многотонният камион. И изплюва съдържанието си. Жито, което трябва да се прибере. Дъртите работници вече са наквасени. Един залита, докато намери място, върху което да пусне възхваляваща простатата струя пикня. Друг се е скрил на сянка.

Остава един младеж, който трябва да регулира прастарата соц машина за „изсърбване“ на житото към хамбара. След цялата дейност е нужно и да измете плаца, че и едно зърно да не остане. „Браво, бре, момче, наздраве!“, следва от стария работник към юношата. Усмивката му ще скъса ушите. Две трети от зъбите липсват, ама погледът блеснал.

„Пияницата недна!“, си вика момчето, свършило цялата работа.

Една история от края на деветдесетте години

Една селска кооперация, в която се трудят ученици, оставени на баби и дядовци на село за през лятото. Те работят. Пот се лее от телесата им, които не надвишават 60 кила.

Гледат с жадни погледи автобусите, които се движат по главния път към Бургас. Искат да са в тях. Да отидат на море.

Няма море. Има село, работа, а с жалките пари от селската кооперация ще си купят учебниците след първия учебен ден.

„Гледай в друга посока, че уя ми е голям“

Тегобите в едно село. В една планина, в която всичко в страната се е отразило в цялата гнусна действителност.

Реалност, определила най-голямото бягство и преселение на народа. Тези тогавашни деца днес са гастарбайтери. Днес живеят със семействата си в други държави. Защото тяхната им определи по 3 лева надник за детски труд през лятото. Пари за учебници.

А отрочетата на бившите „комуняги“ днес са милионери, днес искат още повече власт.

„Гледай в друга посока, че уя ми е голям, да не се уплашиш!“, казва беззъбият работник на младежа, който върши и неговата работа. Залита, опикава си крака. Ама е потен и доволен. За пет стотинки работа не е свършил, но се е наквасил и омокрил доволно. Уплаха няма, но гнус завладява…

Китайски маратонки

„Купувах си евтини китайски маратонки, за да ми останат пари за учебници след великата надница за цяло лято работа на село“, споделя отраснал тегобаджия от онези времена на преход, в които вече се усещаше, че промяна няма да има. „И те се късаха след две седмици“, допълва. Гумените галоши са по-издръжливи.

Наши дни

Политическо събрание в един квартал в Родопите. Кандидат за нещо си обяснява за светлото бъдеще с негово главно присъствие и водачество в него. Аха започва и е прекъснат.

Циганинът е обществото

Един снажен циганин си позволява тази волност сред множеството. Провиква се с думите: „Асфалт кога?! Навсякъде дупка! Колите таралата правят“, казва.

Каквото и да означава последното.

Мигом болшинството му прави забележка да замълчи. Ама той не ще. Продължава, пита, иска срокове за тези дупки из пътищата. Следват гневни погледи.

Този циганин, понастоящем ром, е гласът на единственото гражданско общество на това мероприятие. Той пита, изисква, отказва да приеме лозунги, писнало му е, той е избирател, гражданин и е влезнал в тази си роля.

За разлика от останалите около 100 души, които са само ръкопляскачи.

Гражданското общество в малкия град е дело на един отчаян, невярващ, гневен циганин, понастоящем ром. Той бе единственото общество.

Другите пляскаха. На обещания, които чуват от 30 години. Но не само, че промяна няма, но и става още по-зле. Мисъл за търбуха, нека да си крадат иначе…

Поглед в социалните мрежи. Утопията за глупците, жадуващи промяна.

Рано сутринта. Изгревът на слънцето милва. Туристи, местни, всите пред пекарница. За банички. „Пресни, пресни“, реди продавачката. Една партида обаче се оказва мухлясала. Хората въстават срещу тази несправедливост. Жената, в предпенсионна възраст, се оправдава. „От сутринта са, бе, от сутринта!“, вика. „От сутринта, ама с мухъл“, крякат клиентите.

Новина из социалните мрежи. От един малък родопски град, инак, хвалещ се с туризъм. Десетки хиляди са видяли новината. Възмущават се.

Сега друга, засягаща същия град. Някакъв от властта си направил вили върху местност, върху която е забранен строеж. С позволението на кмета. Възмущение от двойно по-малко хора. Някакъв крадял пари-още по-малко. Това общество все повече превръща корупцията в ежедневие, не във феномен. Феномен е мухълът. Общество, което мисли и е разтревожено за търбусите си, не за това, което се краде от него?! Бъдеще никакво. Коремът е важен, неговото съдържание, другото е „И аз да бях, и аз щях така да направя“.

Няма оправия. И пак опираме до онзи циганин, понастоящем ром, който поставя основното питане към бъдещата власт-„а дупките кога?“. Другото са аплодисменти. Към силните на деня.

Връщаме се в 90-те

От „демократичната кооперация“, наследник на ТКЗС, към избори. Защо? Защото всичко е история, а тя е факт от свързани по един или друг начин събития. Връщаме се на плаца на загниващото стопанство. Младежи, по на 60 кила, напикани, трябва да внесат 600 бали слама. Те са двама, а всяка бала тежи 20-22 кила. Опасана с тръни, които издирят до кръв ръцете, барабар сезалите, с които е вързана. Плаща се по десет стотинки на бала. Бирата в магазина е 50. Тоест - 5 бали-бира. За един ден двама хлапаци вкарват в сеновала тонове. Парите за учебници и китайски маратонки.

***

Момчетата си тръгват надвечер. Само залязващото слънце ги поздравява. Ръцете им са отпуснати, рамената сякаш откачени от тялото. Раздрани, окървавени, със запушени носове от чернилката на праха в сеновала. Язовирът им е на път. Спират се и влизат в него. Това е банята. Потеглят мокри и с наведени глави към къщите на баби и дядовци. За да станат утре и продължат с работата за едни учебници, които да ги откъснат от мизерията на прехода. Пренесли са стотици килограми за по 30 лева.

***

Днес тези деца са извън страната. Те не вярват. Всеки опит да го направят ги сблъсква с отрочетата на програмирания преход на доносници и политика на пребоядисани полит образувания. Останаха спомените и някой и друг белег по ръцете. По-страшното е, че душите са ранени… От робите на вечната власт… 

 На снимките: Превити гърбове по селата.Завод и идеята за демокрация