Те всички са в едно гюбре: Взаимност, немотия, парцал – поколение на „услугите“

Жельо МИХОВ/24rodopi.com/Общество

Жената се прибира към дома. Препъва се от умора по плочките на тротоара, които все имат различно мнение от ходилата й. Превила е гръб. Въоръжена като окаян ветеран от поредната загубена война. Главата клюма, краката се влачат, палтото й старо и износено, но не от огън, а от непрощаващото време. В една ръка кофа с мръсни парцали, в другата дръжка, окончаваща с още по-мръсен парцал.

 

Парцал.

 

Тя е като олицетворение на думата.

Хората по улиците не я забелязват. Вниманието им никога не попада върху скромната, огъната, смачкана, мръсна персона на това, което отразяват собствените им души.

Но понеже никой не се вглежда в тях…

Каталясала е. Капки се здрависват на върха на носа й. Времето застудя. Всичко се разтече. Издухва ги в движение, но пак идват нови. Нескончаемо. Досадно, натрапчиво.

Превитата жена не спира. Крачи уверено към дома си. Повдига леко ръката с кофата в отговор на подигравателните поздрави на околните в квартала.

Те я познават. Знае ги и тя.

Те я презират. Тя също.

Взаимните чувства на пренебрежение ги обединяват някак си.

Тя е чистачка. Помита входове на блокове. Те са бачкатори по различни предприятия.

Те смятат нея за ненужна. Тя мисли същото за тях.

 

Взаимност.

 

Когато тя се прибира, те вече са на втора-трета ракия.

Утре ще се събудят с махмурлук, тя пък ще тръгне полугладна пак към входовете.

Тя я мислят за слабоумна, тя тях за допустимото зло.

Разсъждения.

Тя брои левчетата си, докато чисти хорските мизерии, те се оплакват от ниските заплати заради цялостната мизерия.

 

Немотия.

 

Тя не се усмихва, те се хилят. Но само след работа. Там не смеят. Обединяващото е немотията.

„Смейте се, смейте се, ама аз имам парички, а вие сте едни пияндурници!“, не сдържа гнева си жената. Рядко го показва.

Смехът се превръща в хоров.

„Айде бягай, ма“, отвръщат дружно.

Заедността в унижението е силната страна на тотално прецаканите.

Жената навежда глава и продължава. Мислите й я пращат към сина й зад граница. Обръща поглед към мъжете, насядали по касите пред кварталния магазин. Техните деца също не са тук.

Поглажда последните останки от коса върху главата си. Устните й се изкривяват като дъга, но в тях няма цветове. Има само сиво. Има мрак, тъмнина, злост.

Те са като нея, но не го осъзнават. Същите болки, същата проклета тегоба в джоба на пустинята, на прокълнатата земя, която не ражда, а убива семената.

Те са един свят, който, незнайно поради каква причина, се опълчва срещу самия себе си. А не срещу създателя на проблемите.

Тя не осъзнава, те още по-малко.

 

Съдружието крачка преди бездната.

 

И всичко е дъх, всичко сълза, всичко орисия на немощния.

Тъй прозвучава издиханието на женицата, която продължава към блока. Към дома, в  който я чака самотата. Тъмната стая на уединението, на егоистичното страдание. То е само нейно. Тя няма да го сподели. Хлябът да, парите също, но тази участ си е само нейна. Тя я пази, къта, милва, злобно съхранява само и единствено за собствената суета на нямането. Дори тази прах я поддържа все още жива.

Тя чисти прах, тя се издържа от мръсотията на останалите хора. Без нея, тя няма как да сложи къшея хляб на софрата си в тъмната стая. Тези хора са й братя. Те я хранят, дори с подигравките си, а най-вече с физическите отломки от своята същност, с храчките си във входа, опаковките от вафли, олюпените семки.

Без тях тя ще е нещастна в безполезието си. Те пък ще потънат в собствената си кочина.

И никой от двата свята не го разбира.

Те са в недоумение, амнезия за човещината, за емпатията.

Чувстват се различни, но са просто части от едно цяло. Едно парче да липсва и ще настане тотален разпад.

Не на човещината, защото тя отдавна си е тръгнала. На физическото. Което едва крепи всичко останало.

 

Богатата на малко парички се прибира у дома си

 

С цялата бедност на своето объркано съзнание. Бедните, хвърлящи десетки за алкохол след работа, също. За да дооплюят живота пред съпругите си.

Едно гюбре, в което съжителстват различни по своета суета и светоусещане елементи.

Като растения, не с вода, а препикавани от илюзията на правещите ги значими субекти.

Прах и алкохолни пари.

Те кодират бъдещето. Смазват възхода, обричат на печал. Отглеждат най-ужасните примитивни възприятия у човека. Сърца в джобовете, души в портфейли. Оръфани от молци души.

Немотия, взаимност, парцал.