Месецът на покаянието: Надеждата се ражда в сламата, не във фейсбук и МОЛ-а

Жельо МИХОВ /24rodopi.com/Общество

„Един долар и осемдесет и седем цента. Това беше всичко. И от тях шестдесет цента бяха в монети по един цент. Монети, икономисвани по една, по две, за които бяха водени такива пазарлъци с бакалина, със зарзаватчията и месаря, че страните пламваха от безмълвния упрек, предизвикан от подобно сметкаджийство. Дела ги преброи три пъти. Един долар и осемдесет и седем цента. А утре е Коледа…“

Това е най-добрият разказ на Уилям Портър. По-известен като О. Хенри. „Даровете на влъхвите“ трябва да влезе в задължителната програма на всички образователни програми в света. Със своята чистота и ирония. За това какво може да даде човек, когато обича истински.

Накратко. Младо семейство, живеещо в Ню Йорк. Наем 8 долара. Съвсем ниски заплати, едва смогват. Двойката има две „съкровища“. Наследственият златен джобен часовник на мъжа и прекрасната дълга коса на жената. Нямат пари, а идва Коледа. Всеки иска да зарадва другия.

Жената продава косата си, за да купи подобаваща верижка за часовника на съпруга си. Той пък продава часовника, за да й купи комплект гребени от коруби на костенурки.

Тя без коса, той без часовник.

Това е любов. Да дадеш най-милото, за да зарадваш най-милия човек.

Разказ, който трябва да е в учебниците. Проектите по програми не важат пред творчеството. Те са просто за пари.

Тези слова на един велик майстор на словото са безплатни.

Днес учат децата по базари и прочие, без да им пре(про)дадат най-важното. Вътрешното усещане за заобикалящото. Важните неща от живота, които не се намират в еврофондове, Еразъм плюс, минус, и прочие, а в съкровението на сърцата.

Знаете ли, О.Хенри е прекарал три години в затвора. Там научава интересни истории, които по-късно описва майсторски в разказите си. В крайна сметка умира в бедност, съсипан от алкохола. Но оставил слова, които си заслужават.

Не е работил по проекти. Ни гребен, ни верижка са имали значение.

Суетата е далеч.

Просто извайващ словото. За пример…

 

Месецът на покаянието

 

Сега е последният месец на годината. Период на равносметка. На покаяние. На обземащото чувство за вина. Жалост. Мислите отвеждат към искане на прошка, защото след нова година пак се почва…

Време е за базари, пазари, благотворителност, сякаш през другото време те не са нужни.

Месец на покаянието, на изчистване на съвестта.

И всичко е „точно“ след това.

 

Той просто иска храна

 

Един мъж, леко прегърбен, с едно леко затворено око, но бистра мисъл. Обикаля града и търси… храна. Настанен е в едно учреждение за стари хора. Пенсията му е 270 лева. 200 от тях отиват за Дома, 70 за лекарства. Един от малцината там, които могат да се движат. Той излиза сутрин и се прибира вечер. Разпитват го къде е бил.

„Оттук-оттам прося нещо за храна. В Дома не става за ядене. Дават ни някакъв кокал с малко сухо месо по него. Каша, качамак, супа, в която има само вода. Закуска със 100 грама айран. Тя е само тесто, в нея няма нищо. Такива работи не съм ял никога в живота си. Дайте една пилешка пържола, пиле с ориз, истинска храна. Аз не съм животно. Едно и също всеки ден“, казва мъжът. Веднъж в месеца има и риба.

Иска сносна храна.

 

Отговорът

 

Той е казал своята истина. Следва-батареен залп. Всички настръхват срещу него. „Човекът е алкохолик, от улицата го спасихме, сега се оплаква. Иска пари за алкохол, не за друго…“

Така определят възрастния мъж хора, свързани с въпросната институция. Атака срещу човек, който поиска просто да не бъде третиран като животно.

Мащабна атака на „насраните гащи“. В смисъл, че се вадят и развяват като флаг.

Щом някой възроптае, то мигом бива обявяван за нищожество, отрепка, утайка на обществото, което, само по волята на императорската си сила, е приютило.

Той е лош, алкохолик гаден, долна отрепка, която смее да разваля снимките на ухилени старци при благотворителни акции в годината.

Той е черната овца. Защото овцата отказа да е животно.

Лицемерие в пълния му блясък. Защото прессъобщенията за акции в подобни центрове предизвикват усмивки, умиление, ръкопляскания някакви.

А истината е просто плод на алкохол.

Човекът не отвори и дума за пиячка. Само за храна.

Но явно снимкаджиите не могат да разберат това.

Представете си О.Хенри там. Той ще рисува с думи, но накрая ще бъде зарит с надгробната плоча на „Алкохолика“.

Няма смисъл от свободно мнение, то е нежелано, щом разваля снимката на всеобщата утеха на съвестта.

Амин. Всички лицемерни акции са за…

 

Бог не е на богатите трапези, а с… одрипания

 

Беше преди години. Не помня колко. Един човек, наметнал окърпените одежди на цялото си съществуване. Дребен, леко прегърбен. Сиви косми се подават изпод мръсната плетена шапка. Брада на седмици живот. Трохи по нея от едната страна.

Бърше ги с ръкав. Падат сякаш с шум. Толкова сухи и стари. Не помнят последния път за утоляване на глада.

Не помня времето, но помня очите на този човек.

Живи, искрящи, добри. Влажни.

Разтеглят усмивка. Въздихание. Ни помен от умората на тялото, дрехите. Издаващи една душа, която не е от тук.

Бяха го почерпили с нещо.

Той благодари. Мокрите му очи обиколиха всички. Все едно знаеше кой колко точно е дал за почерпката за няколко лева.

Започна да бърка с ръка из джоба. Извади три орехчета. С черни косми по тях, неолюпени още добре, но изсъхнали.

Ръката трепереше. Орехите бяха един о друг като неразделими братя.

„Събрах ги под ей онова дърво. Под шумата били, никой не ги видял“, вика човечецът.

Протегна ръка. „Да ви ги дам, няма с какво да отвърна на добрината. Вземете, вземете, от сърце е…“.

Хората го почерпиха с излишъка, а той даде всичкото си.

 

***

Дядо ви Коледа започна да обикаля още от края на ноември. Тръгна с шейната от Черния петък (каквото и да означава това). Дори и кредити раздава.

Промоции, трапези. Коледа се превърна в пазаруване и плюскане.

В светналите бездиханни мечти на общество, живеещо пред лъскавите витрини, но пропадащо в това зад тях.

Свети Николай бе заместен от белобрад търбух от Севера, рекламно лице на консуматорското общество.

Христос вече няма място на трапезата. Важно е какво и колко струва това на нея и под елхата.

Не в това е смисълът.

Това е пропадането…

 

***

Трите орехчета, усмивката, странният блясък в очите. Поглъщащата добрина в тях. Примирението по лицето, което съветваше някак.

Все едно ангел ни срещна. И ни подари.

После си отиде. След дни разбрахме, че един самотен човек е починал. Под една беседка. Сам, в студа.

Бе той. Но и не съвсем. Беше си тръгнал, там, където му е мястото. Тук той нямаше работа. Не и с нас, не и с когото и да било.

Трите орехчета и добрият поглед. Това е дарът, не друго, не лъскавината, не възпълният продукт на рекламите, който вика „Хо-хо-хо“, и отваря газирана напитка.

Който има уши, да слуша…

Надеждата се е родила в сламата, не в МОЛ-а.