Тогава Кърджали бе едно малко, незначително градче,… но с много красиви момичета!

Страхил Алексиев/24rodopi.com/Мнения

МОЯТ ГРАД

За пръв път стъпнах в Кърджали през късната есен на 1968 година. До тогава само бях чувал за този, далечен, непознат, мистичен град.

Бяхме завършили обучението си в НШЗО „Христо Ботев“ гр. Плевен и сега, вече като старшини-школници, по разпределение, попадаме в южния град. Групата ни се състоеше от около 40 човека, много добре подготвени, с назначение като взводни командири в различни поделения. Аз и още 20 колеги се явяваме в под. 22950, в центъра на града. Всички сме артилеристи.

Облечени сме в красиви униформи, млади, стройни, пращящи от сила, здраве и енергия,  деветнадесет, двадесет годишни момчета, наперени, със самочувствие и харизма.

Тогава Кърджали бе едно малко, незначително градче. Сградата на кино „Орфей“ (сега търговски комплекс) не съществуваше, театъра - също. Наоколо имаше схлупени къщурки и бараки, център и един, два квартала. Жилищният комплекс, „Възрожденци“, вероятно не е съществувал дори и като идеен проект.

Язовир „Кърджали“ също го нямаше.

По улиците, още с пристигането ни, видяхме много красиви момичета, модерно облечени, не можеше да се различават българките от туркините. Възрастните жени-туркини обаче, бяха целите с черни дрехи, само на главите с бели кърпи и нямаше как да ги сбъркаш.

Нас постепенно ни грабва войсковия живот, но по-отраканите и по-опитните, му намериха колая, за разлика от мен, абсолютен срамежливец.

Тогава не съм могъл и да предположа, че съдбата ще направи така, че този град ще се окаже най-важния в живота ми. Тук ще срещна първата си голяма любов, а след около 50 години, осем години след смъртта на съпругата ми, най-неочаквано и непредизвикано от мен, ще срещна и втората си голяма любов, вероятно и последната.

Обичам да се разхождам по улиците и парковете на любимия ми град, пораснал, модерен, преобразен.