Нямаше интернет… С боси крака и кръв по пътя към мечтите

Жельо МИХОВ/24rodopi.com/Общество

Светлината се процежда през прозореца. Тормози дори затворени очи. Отвън птичетата крякат, гладни и със завист сякаш за неразвитите крилца. Лястовичката не смогва да ги храни.

Клепачите едва се отлепят, а погледът се забива в опушените, черни като въглен греди на тавана. Навън петелът пробва глас за втора дажба. Няма.

Но има.

Има ден.

Има слънце.

Има топлина.

Има лято.

Има ново начало…

 

***

Така започва селската история от лятото. Преди много години. Когато нямаше емиграция, нямаше телефони, компютри, интернет, селфита.

 

***

Телевизорът бе малък, но тежеше повече от всякакви 40 инча плазмени подобрения. Картината кофти, каналите два, но не и през целия ден. Грамофонът бе „Юность“. Звукът заглъхва. Туряш един юмрук на колоната и се оправя. Закуската-мляко с надробен хляб. „По дяволите, забравих да сложа захар преди да натроша, сега няма как да разбъркам!“.

Чести сънени несгоди върху дървената маса, със старата мушама, погледът прилепен върху кърпените пердета, светлината през зацапаните прозорци. Животът, който заповядва да бъдеш навън.

Всичко вече е като сън.

 

Спомени от селото, което бе живо

 

Така минаваха летата за хиляди. Сега е зима. За грохналите къщи. Под непоносимата тежест на самотата. Сега там са само старците. Те не искат нищо. И нищо не им обещава нещо. Времето отмина. На всичко. За мечтите, обещанията. Останаха последните дни. Преди всичко да приключи. А след тях и къщите ще паднат. Онези момчета вече са далеч. Трябват им пари, за да се върнат. Нужни са и други работи, за да прогледнат. Скринът е пълен, но банковите сметки вече важат повече.

 

„Аз вървях…“

 

От двора, с наръфана ябълка в ръка, надолу, през дерето.

Така се тръгва към спортни подвизи на село.

Огризката се отнася от течението на малката рекичка, която се прескача за миг. Следва набиране по баира. А после-стадионът. Иде като мечта. Изкачване към победата. Босите крака настъпват тръни и тревички. Изранени, но е сладко. Селският терен. Навред чилии и дървета. Десетки седнали и люпят семки. По ската. Седалки няма. Две врати, от малките. Тъчът е тръни, за дузпа трябва кръв. Безчет боси крака ритат единствената топка. Ходилата стават черни като нощта в града. Тъмна и неизпитваща болка. Защото тази в село е друга. Тя пее.

Футбол до откат. После търкане на краката с керемида на чешмата, че барем се махне чернилката. Тръните също не прощават.

 

Защо боси?

 

Ами всички имат по един чифт маратонки, ако ги вкарат на терена и ще трябва вдругиден да ходят боси по асфалта. Щото пенсията на бабата ще дойде късно.

За всичко е късно, време няма.

Евтините обувки стояха зад ръждясалите врати. Всеки после ги носеше в ръка. С наведени, уморени глави. Но весели лица.

Последният сигнал идваше от чановете на стадото. Някъде от чешмата долу. И всеки тръгва, за да посрещне добитъка. За да помогне на старите. С изранени крака, но усмивка на лице.

Път през тръни, през дере, през камънаци, през… детството.

Станахме мъже по него.

 

„Вече спрях…“

 

Животът пръсва всички частици от битието. Остатъци от минало, което няма събиране. Невъзможен пъзел. Частица от онази зла сила, дето все добро твори. Като договор с Мефистофел. И все обречени да изпълним клетвата, подписана с кръв, заради онези красиви времена. Дарени ни. Когато хоризонтът не бе телевизията. Ехото от баирите бе „звънът на смартфона“. Циганската баница бе по-вкусна от двата сантиметра манджа на шеф-готвач в тузарския ресторант. Живяхме от изгрев до залез и от залез до изгрев. Под звездите на истинските болки, радости, усмивки и сълзи.

Сега всичко е анимация. Страх и зарази.

Сега трън в петата е наказание. Тогава бе победа. Над суетата и страха.

Сега опашките в Била и Мила са орис, тогава овчето мляко бе сила.

Кръвта от носа бе орден за храброст, сега-някакво заболяване.

Юмруците бяха винаги свити. Сега дланите са отворени за подаяния.

Чупехме тръни с ходилата си по пътя на мечтите. На селския стадион, който забравихме. Но той нас-никога.

Доихме животни, пасяхме ги, в помощ на старите.

Сега те се молят за пенсии, а внуци пращат от Европа.

Сега керемидата стене, потрошена от спомените.

Лястовичката не идва за гнездо. Защото няма кого да събуди.

Тогава бяхме. Сега не сме.

 

Спомени от селото, което загина

 

Ние бяхме последната въздишка на нашето си село.

Там прекарвахме ваканциите.

Там бе всичко свято.

Там за нас бе целият свят. Не в дупката на града.

Там бяхме други. Там природата ни пазеше.

Там луната разказваше своите притчи. А облегнати на скалите ние слушахме в захлас.

Там дори слънцето не палеше толкова жестоко.

Там кучетата не ни лаеха. Защото ни познаваха.

Там шамарът заглъхваше в ромона на чешмата. В елака измивахме раните.

Там реката отнасяше в черното дере лошото.

Там мечтите струваха повече.

Там бяхме ние!

А сега…