Да поговорим за визионерството в междуетническите отношения!

Народен представител говори за ценности без да ги дефинира, защото не ги разбира. За сметка на това споменава пет пъти името на шефа си, говори за него като „архитект, далновиден, визионер“

Д-р Мюмюн Тахиров/24rodopi.com/Мнения

Днес очевидно се правят опити да бъде наложен режим, който се изразява в това, че отсъствието на всякакво инакомислие се осигурява от мощен апарат за надзор и актове на сплашване. Това е строго централизирана партийна структура, която упражнява контрол над всички свои последователи.

Един от признаците на тоталитаризма/авторитаризма е наличието на една масова партия, водена от харизматичен лидер (измислен и назначен), но изключително удобен на конюнктурата след 1989 г.

При едноличното управление (пресен пример), твърдението на слугинажа или деребея: „Нашият почетен председател каза и пр.“, се налага като единствено „истинският“ начин на мислене чрез масирана и съзнателно разпространена целенасочена индоктринация с цел формиране на определено обществено съзнание. Но „нашият почетен председател“, успя да смотолеви: „Колеги, респектиран съм. Респектиран съм (...) А и много съм впечатлен, тука... Те са готови...“ „Вие всъщност сами предложихте изхода. Сами очертахте стратегията за развитие във времето (...), за което много ви благодаря! Благодаря ви за това, че имах възможност да ви усетя... така по човешки път.“ „Това е едно препятствие, което ние ще трябва да преодолеем, едно предизвикателство, с което трябва да се справим. И аз съм много доволен, че виждам готовност във всеки един от вас... осъзнатост и то с реално сканирано (?!). Гордея се с вас, да знаете...“ Ярък израз на казаното е интервю за един сайт на една народна представителка, която говори за ценности без да ги дефинира, защото не ги разбира. За сметка на това споменава пет пъти името на шефа си, говори за него като „архитект, далновиден, визионер“. Това вече е криза на високото българско Слово. За какъв авторитет и визионер говори тя?

Сред важните обществени теми в нашата страна са междуетническите отношения, които се смятат за сериозно завоевание на българската нация. Тяхната основа е положена в хармоничния, устоял на историческите превратности процес на взаимно уважение, зачитане и търпимост към носителите на различни културни традиции у нас. Смятам, че нито една партия, движение или личност не биха могли да имат претенции, че са в основата на този процес. Няма модел, той ограничава. Има междуетнически диалог и съвместно съжителство, чиито автор е цялата българска нация.

Преди да се правят каквито и да било характеристики на този процес, би трябвало да се търси отговор на въпроса защо в бивша Югославия се случиха кръвопролития, в които различията между отделните участници в бойните действия бяха и религиозни – православните сърби срещу католиците, хърватите и мюсюлманите в Босна и Косово – се превърнаха в явление, което изисква обяснение, особено на фона на продължаващото мирно съжителство на мюсюлмани и православни християни в България. Диапазонът на отговорите е твърде широк. Посочва се, че у нас различните етноси са живели заедно и хармонично, но примерно в Босна и Херцеговина са съжителствали също дълго. Възможните отговори, по Васил Проданов, са, че България е унитарна, а не федерална държава и това бе важен фактор, за да се избегне сепаратизма и разпадането; чрез „възродителния процес” бившата комунистическа партия бе приела една крайна форма на националистическа хомогенизация и когато тя бе отхвърлена, новопоявилата се опозиция прие друга крайна форма на антинационализъм.

За разлика от Сръбската социалистическа партия, в България не се стигна до замяна на идеологическата идентификация с националистическа; през периода на Студената война югославските народи демонстрираха независим път на развитие, което им бе вдъхнало допълнително самочувствие и липса на готовност да се съобразяват с натиска и моделите, налагани от външни сили; няколкостотин хиляди души от турската и мюсюлманската общност в България се изселиха в Турция през 1989 г. и след това. Липсата на голяма маса от хора, които биха били активни в това отношение, попречи етнорелигиозните противоречия да се разраснат както в Югославия.

За избягването на междуетническите сблъсъци през 90-те години на миналия век и за състоянието на междуетническите отношения и интеркултурния диалог, би могло да се посочи, че противодействието срещу проявите на расизъм и ксенофобия и развитието на демографските процеси в Република България е визия, според която принадлежността към българската нация не е на основата на вяра, етнос или кръв, а на основата на гражданство, т.е. на равенство по отношение на правилата.

Според много автори разковничето, което доведе до нормално интегриране и мирно съжителство между етносите е, че степента на изолация на малцинствата в България не е толкова голяма, колкото в западните ни съседки. Необходимо е да се подчертае още, че етническите общности в България като цяло са толерантни. Те се стремят към запазване и развитие на своята етническа идентичност, от една страна, и от друга - широко се отварят към българската национална култура като важно доказателство за желанието им за интеграция.

Следва да се добави, че у нас няма прояви на етнонационализъм в смисъла на дефиницията, че „етнонационализъм е субнационализъм, движения за автономия или независимост, организирани на лингвистична, етническа, религиозна или културна основа. Турците и мюсюлманите в България никога не се имали претенция за териториална автономия.

Въпреки превратностите на историята, всички етнически общности, населяващи нашите земи, са живели и живеят в относително разбирателство. Вековното съжителство между българи и турци е изградило един сполучлив модус на разбиране - комшулук. Няма да се спирам на този въпрос – той е ясен.

И понастоящем в нашата страна съществуват процеси на културно и социално поведение. Това обстоятелство дава неоценими възможности за съжителство на хора с различна етнокултурна идентичност. Тук бихме могли да подчертаем, че не само се признава различието, а се проявява стремеж към неговото приемане, опознаване и преживяване. Много изследователи посочват, а и моите собствени наблюдения потвърждават факта, че малцинствата и мнозинството уважават културните традиции на другите и взаимно зачитат празниците си. Нерядка практика е в смесените райони да се правят дарения за религиозни храмове.

Когато говорим за добросъседските отношения между представителите на различни етнически общности, привеждаме примери с позитивна насоченост, с което обобщаваме, че проблеми няма. Но животът е по-сложен и непредвидим в сравнения с теоретическите конструкции на този или онзи. Интелигентният читател ще разбере какво имам предвид. На битово ниво няма сериозни проблеми между представителите на различни етноси в нашата страна. Проблемите възникват, когато в техните отношения се намесват, занимаващите се с „политика“.

Умението да се живее с другия, съчетаването на различни културни образци, обединяването на специфични етнически битови ритуали и традиции, взаимодействието на културите е реална основа на междуетническото съжителство. Под това следва да се разбира още система от политически, икономически, социални, културни и социалнопсихологически механизми на регулиране на взаимоотношенията между етнически и конфесионални общности в дадена страна.

Процесът на етническото съжителство не е даден завинаги, а е динамично състояние и има дадена цел. Той не е нещо гарантирано, а е в непрекъснато развитие. Въпреки своята устойчивост, той не е неизменна величина, а претърпява качествени трансформации. Последните събития доказват истинността на това обстоятелство. Демократичното развитие на България и възприемането на мерките по хармонизацията на междуетническите отношения доведе до запазването на процеса на междуетническото съжителство. Въпросът е не дали, а по какъв именно начин държавата може да постигне добро управление, което е ефикасно, ефективно и демократично, т.е. да избере най-демократичните и съобразени с интересите на обществото публични политики. Националното единство не изисква налагане на един единствен тип идентичност, отхвърляне на разнообразието. Успешни стратегии за изграждане на „държавни нации” могат да осигурят по конструктивен начин място за многообразие, като предложат адекватни политики за признаване на различни култури. Политиките, отговарящи на нуждите на различни групи, са стимул да се изгражда чувство за единство и многообразие – чувство за колективното „ние”, което дава на гражданите институционално и политическо пространство да се идентифицират едновременно със своята страна и със своите културни идентичности, да изграждат своята увереност в общи институции и да участват и подкрепят демократичните политики… Върнете са в началото на текста…