„Драсни някой ред, виж колко е красиво…“

24rodopi.com

Почуках, побутнах вратата и влязох, без да чакам позволение.

Голям тежкар.

Зализан, коженo сако…

Двама души стояха на дивана.

Изгледаха ме малко странно.

Поканиха ме да седна.

Кандидатствах за работа.

За репортерче. Смятах, че ще успея.

Срещу мен стоеше Илхан. Метна ми един вестник и рече „Може ли да се справиш?“.

Погледнах го, развъртях, и рекох „Да, бих могъл!“.

Леко послъгах. Хал хабер си нямах тогава от вестници.

Илхан ме изгледа и дума: „Много си отворен, това ми харесва. Що се върна в Кърджали? Хората бягат от тук“.

Замълчах. Не знаех какво да изрека.

„Любим град“, думам.

„Да бе“, отговаря.

Огледах се, кожен салон навсякъде.

Готино.

Започнах…

 

***

 

По половин час чаках някой да отключи шибания офис…

Идваха късно, тарикатите.

После получих ключове.

Два пъти се е налагало да спя в офиса.

Просто нямаше смисъл да се прибирам, работа.

Бачкахме до заспиване пред компютъра.

Така е понякога и до днес.

Но не е същото.

 

***

 

„Е*и ги в… Пиши истината. Пиши, не се мотай!“, казваше.

Казваше, защото вече го няма.

 

***

Така работихме, за истината. Заедно, рамо до рамо. Всеки ден, 15 години. Разбирахме се с половин изречение. Нямаше нужда от повече.

Много хора ни мразиха. Ненавиждаха. Защото бяхме истински, а те обичаха своя си свят.

Не ни понасяха.

Плюеха.

Радваха се на нашите несгоди

Но пък ни обичаха други, в пъти, пъти повече. Именно заради това, което правим.

 

***

 

Но ние не. Не искахме да мразим, защото омразата руши, не съгражда.

Никога не си го позволихме.

Знаехме и знаем много неща, но не ги казвахме, заради семействата на много хора.

Някои от тях сигурно ликуват. Защото са такива, порода, кръстоска, съчетание на зли пороци.

А, моят приятел бе друг…

Имаше по-голямо сърце от тях.

Защото, когато всичко за тялото приключи, то не пожела да го приеме.

Това сърцe не се предаде, дори когато всичко отказа.

Един човек и неговото сърце.

И то остана до последно.

Защото бе в гърди, които не позволяваха отстъпление, нито крачка назад. През трудности, болки, обиди, удари…

Това не може да се разбере.

Това сърце можеше да погълне целия свят.

Да го почувства, да умре за него.

Да живее за него.

Но живя за друго.

За работата, за семейството, за приятелите, за правдата.

За истинската свобода.

И спря да тупти свободно.

Без да дължи никому нищо!

Защото така умират свободните.

Благодаря на Господ, приятелю, че бе до мен, бяхме другари. И за всичко останало…

Сигурен съм, че ако можеше, отгоре, щеше да пратиш някоя снимка. С послание - „Драсни някой ред, виж колко е красиво…“

Жельо Михов