Почтен – Да, но не и почетен!

Проф. дфн Мюмюн Тахир/24rodopi.com/Общество

Отдавна не бях посещавал Кърджали. А и няма никакви поводи това да се случи – там останаха неколцина приятели… Бях на конференция по интеркултурна комуникация в белгийския град Антверпен, когато Ехлиман Чобан ми се обади по телефона и ми каза, че Фехим Хюсеинов е отишъл там, откъдето никой не се е върнал. Какво ми е било? Не нужно да се отговори на този въпрос? Ние бяхме приятели! Толкоз?

В навечерието на 1982 година в студентската ни квартира той ми подари първата си поетична книга. Написах рецензия за нея, в която между другото казвам, че „Времето по часовник“ е първата книга на младия поет Фехим Хюсеинов. Познавам много първи книги на млади поети, за които сме спорели по цели нощи, много пъти сме си разменяли „шпаги“. С нашето младежко дръзновение сме възхвалявали или отричали и автори, и книгите им. Но книгата на Фехим прави впечатление с друго – в своята малка, но оригинална и изключително съдържателна стихосбирка той поставя проблеми от морално-етическо естество – какви са измеренията на истинското приятелство, въпроси, свързани с предателството в най-широкия му смисъл – срещу приятелите, срещу убежденията, светогледа, вярата. Още като студент Фехим заяви: „Не сортирам приятели,/не сортирам врагове./ За мен врагът си е враг/и приятелят – приятел, точка.“

Във философията са по-важни въпросите, нежели отговорите. Колчем не е ли така и в живота? В случая отговарям на незададения ми от читателите въпрос защо пиша всички това и защо сега? Както писах в началото на този текст, неотдавна посетих Кърджали. Тогава в разговор за културното развитие на общината стана въпрос, че би могло поетът Фехим Хюсеинов да бъде предложен за почетен гражданин на Кърджали. Тогава от възпитание и вече като гостенин на Кърджали замълчах. Сега: един от най-изявените съвременни поети на България Фехим Хюсеинов може да бъде само ПОЧТЕН ГРАЖДАНИН на Кърджали, но не и почетен.

Сещам се за Джемал Емурлов, който приживе ми беше казал, че не иска да бъде почетен гражданин на Кърджали - искам само да съм гражданин, а и аз съм такъв. Такъв си остана, независимо, че пряко волята му го направиха „почетен“, каквото и да означава това. Лично за мен това е кощунство! И ето какво написах впоследствие за приятеля Джемал.

ГЕРОИТЕ НА НАШЕТО ВРЕМЕ

Постмодерен роман в две части, пролог и епилог

Талант = дарба + малко мерак или за лошото на онова хубаво време

Пролог

Седим с Джимито  на чардака на бащината му къща в Чифлик и гледаме бостана, където дините и пъпешите се надпреварват да зреят.

Първа част

Пием мастика на кристали. На нивите едни от жените, навели глави като щрауси, дълбаят земята, други поливат зеленчуците. Джимито казва, че преди да откъснеш узряла диня, трябва да знаеш, че мустачетата и прицветникът в съседство до дръжката на плода да са засъхнали, а и власинките по дръжките също да са засъхнали; те са къси или опадали. При чукане узрелите дини издават хрущящ звук, обобщава поучително той. Гаврътвам на екс чашата мастика и цитирам на един дъх Джеват Чапан: „Ставай, ще те водя на дините!” – / казваше баща ми, / щом обърнеше две по сто, (Дините бяха момите в Гебзе.) / „Ефенди, още е малко момчето!” – / възроптаваше мама. Зачервена и ядна / отиваше в кухнята после да си поплаче. / Баща ми разбираше от дини…”.

Джимито обича да обобщава. Той е наясно с живота. „Живеем си го такъв, какъвто е и не ни пука за нищо” – обобщава той, след като ме е изслушал търпеливо. А обобщението му в този си вид има и завоалиран политически намек: „Защото управниците ни искаха всички да живеем добре, ала по тяхному. Просто ни задължаваха да живеем по указанията им, без да питат дали искаме или не. Официално желаещи да живеят другояче нямаше и те определяха кое е добро и кое – лошо. Веднъж например ми изпадна случай да замина за Франция на екскурзия и да видя Париж. Но те прецениха, че било по-полезно за мен да съм си останел тука. Аз пък исках поне една седмица да не е така… Та винаги имаше известни разминавания между нашите и техните желания и мнения.“

Втора част

Вече почти един час лисицата продължаваше да говори на Събранието на народа. Когато речта ѝ стана съвсем отегчителна, лъвът не издържа:

– Абе лисо, ти приказка ли ни разказваш?

– Разбира се, че приказка.

Лъвът се ядоса:

– А защо?

– Защото е известно, че народът мре да слуша приказки и залъгалки.

Тогава думата взе един каменоломец и каменоделец, ръководител на комисията по каменоломство и каменоделство във най-висшия орган на държавата:

– Ако някой от вас ми каже, че е бил на небето, говорил е с Бог и от първа инстанция ни предава самите истини, аз веднага ще си подам оставката. Защото какво правиме ние?! Ние правиме предавания, цирк правиме и театър разиграваме, а в другото време даваме интервюта, речи произнасяме – изобщо от сутрин до вечер дрънкаме като шоу-водещи. И така сме се изпедепцали, че за нас не са никаква награда ни Оскарите му там, ни Сезарите му тук. Няма такава награда бе, народе! Може да има номинация. И аз съм бил номиниран и то колко пъти! Ний трябва да го осъзнаеме в края на краищата, че не сме равни!

– Не сме, ами! – провикна се многозначително сърната. – Аз цял живот карам на пости и какво от това? Съобразно някаква си небесна конституция, която никой не е виждал, някой си там, който и една шумка не е изял, ще има право да ме изяде?

Лъвът се прозя отегчено. Спеше му се – цяла нощ беше ходил за дини.

Епилог

Питам сега Джимито как е там, където е? Сигурен съм, че отговорът му ще бъде: Почтен, но не почетен!