Стадото сънувах, нищо друго. Овцете се търкаха една о друга. Чанове. Очите им в мен. Пърхащите уши. Преживящите челюсти. И пак очите. В мен. Вечно така.
Пррр, и тръгват. Все след мен. Каквото и да направя, те ми
имат вяра. Вървят и скланят глави.
Те са като нас. Същите като обществото. Целият елит, всички
долни касти. Те са еднакви. Пърхат с уши и скланят глави. Вървят преживящи след
пастира. Те се подчиняват безмълвно. Те нямат воля. Но носят блага. Вълна,
мляко, месо.
И са готови да дадат всичко това, защото не осъзнават своята
сила и своята важност.
Колко сходни са с хората!
Онези са същите. Постъпките им, умилението им, преклонението
им.
Липсата на воля, сила, дух, ярост.
Овце…
След този сън
Това беше един сън, проникновение из дълбините на
съзнанието. Част от истината за живот на пияния.
Мъж на средна възраст. Без дом, без семейство, изгубил
всичко. Молещ се да го оставят да поспи на пейките. В офисите, по етажите в
блоковете. Но все викат линейки.
Той не ще да става. Застане ли на два крака, винаги в
главата му влиза мисълта за една нищожност. Той е в черупка, като орех. Толкова
малък се и чувства. Изправен е по-дребен от всички.
Той е това, заради което отвръщат глави.
А всъщност мисли, смята, вярва в:
Утайката
„Бях като тези хора. Сега не съм. Плащах, трудих се, обичах,
радвах, страдах.
И ми омръзна от всичко. Намразих себе си. Огледалото с моя
образ.
Те ме смятат за алкохолика, който няма мисъл.
Аз съм по-умен от тях всички, взети заедно. Защото осъзнах
нещата, за които те се блъскат, трошат и пак не разбират.
Те са прости.
Но никой не разбра мен.
Аз потърсих себе си в бутилката.
Тя отговор няма да даде.
Тя ще ме удави, бавно, методично, сигурно.
Тя е един кладенец на нищетата и търсенето.
Намиране няма.
Само утайка“.
Пак заспах
Има насилие. Има радост. Има болка, сълзи.
„Колко да се преживява едно и също? Всичко се повтаря,
защото хората си останаха същите. Дали от пещерите, дали с телефони с шайба,
дали със смартфони. Няма значение, няма и смисъл. Дежа вю.
Страстите, трепетите в душите, сърцата, алчният поглед в
очите, искрицата на джоба-няма промяна.
Аз заспах и не исках да се събуждам в този свят на насилие.
Потреперих от ритника. Хващане за рамото. Разтърсване. Вик.
Удар. Плюнки из устата. Гневни погледи.
Обществото искаше да се събудя от единия кошмар в другия.
Алтернатива никаква.
А сънувах и красиво небе, спокойно море, топли думи.
Тях ги няма сега.
Аз съм буден.
Отритнат, мразен, злепоставящ утопията на едно погубено
общество…
Дали масата все още е неподготвена за новата реалност и нормално ли е след десетилетия все още да говорим за „адаптация“?
ОтговорИзтриванеПромяната на нагласите не е процес за една нощ, неизбежно е и специфичното забавяне от издигането в национални герои на онези, които се борят срещу системата. За справка - Андрешко, на чиято ловкост да измами данъчните поколения наред се възхищавахме в училище. Но сякаш днес пропастта между онези, които вече приеха промяната, заживяха в нея и децата им също са в този „нов свят“, и другите - неприемащите, неразбиращите, нежелаещите да продължат напред - е все по-голяма. А каkто казват индианците , скоростта на племето се мери по бързината на най-бавните.
Заболи поглед в земята,
ОтговорИзтриваненапред прегърбени крачеха...
А лидерът отпред, високо вдигнал глава,
водеше стадото овце... заблудени хора без мислене...
Най-сетне свършвам да пиша
ОтговорИзтриванеи в главата ми светва червен знак!
Докат пишех, кой овцете ми брои!?
Хайде пак...
Една овца, две овце, три...