Здравеопазване в отпуск: Лято, комари, мизерия и… болест, която не чака!

Михаела Илиева/24rodopi.com/Общество

Август – месецът на морето, на дългите вечери с аромат на свобода, на партита и отпуски. Времето, когато повечето хора пътуват към брега, забравят грижите и живеят леко. Но не и за едно 18-годишно момиче, което тогава за първи път чува диагнозата „диабет“. И вместо море, свободата й започва в болнична стая – далеч от уют, далеч от сигурност.

Още с приемането й в голяма детска клиника в Южна България, момичето е настанено не в ендокринологично отделение, както би било логично, а в т.нар. „интензивно“. Вътре – две легла, всякаква медицинска апаратура, техника, компютри, шкафове, лекарства, мивка. Пространството изглежда като странен хибрид между болнична стая и склад. В хаоса от устройства и мебели няма дори ясна зона за лечение, а усещането е, че си попаднал не в лечебно заведение, а в импровизирана стая за всичко. Навремето в училище имахме тетрадка по "всичкология" – та може би и тук е редно да се каже, че това е стая по всичкология.

Болничната екскурзия на момичето не спира дотук, защото само след няколко часа тя е преместена в ново сборно отделение – без име. Този път в тясна, задушна стая с две легла и без тоалетна и баня. За придружителя няма чаршафи, няма възглавници, няма завивки – само едно голо, скърцащо легло. Жегата е непоносима. Но поне има прозорец... със скъсан комарник, през който нахлуват безброй комари. Никой не ги пита имат ли нужда от нещо, никой не обяснява какво се случва, нито какво предстои. Отношението е мълчаливо, дистанцирано – като че ли и самите медици са се предали в това лятно време, когато дори най-малкото усилие изглежда прекомерно.

А болестта не чака. Диабетът не взима отпуск. Но болницата – сякаш да. Летният период е време, в което медицинският персонал е разреден до минимум. Лекари и сестри са в почивка. Една сестра поема няколко смени, движи се като сянка между стаите и се старае да се справи с невъзможното. Отделения се сливат, пациенти с най-различни заболявания се настаняват на едно място – не според нуждите си, а според наличните легла. Всичко е временно. Всичко е „някак да мине“. И това „някак“ боли.

Истината е, че в сградата се виждат две Българии. В някои коридори дограмата е нова, стените прясно боядисани, изглежда, че се прави нещо. На други етажи времето е спряло – олющени врати, стари легла, задушни стаи, мирис на забрава. Болницата е в „средно“ състояние – достатъчно поддържана, че да не предизвика скандал, но и достатъчно занемарена, че никой да не се чувства добре в нея.

А най-големият парадокс? Системата не страда от липса на пари. Напротив – милиони левове се изсипват всяка година от държавния бюджет, от европейски фондове, от дарителски кампании, от разни проекти. Но грижата липсва. Контролът – също. Средствата се леят, но в реалността пациентите лежат в стаи без санитарни възли, без хигиенични условия, без внимание. Влизаш в болницата с надеждата, че ще те лекуват – и бързо разбираш, че си оставен на самотек. Дали защото е лято, дали защото „така е навсякъде“ – няма значение. Чувството е едно: безпомощност.

Близо година след първото изричане на диагнозата, момичето вече е в дома си, със семейството си. Свикнала е с новостите, с боцкането, с меренето, с грижите. Опитва се да забрави. Но не може. Не забравя нито скърцащото легло, нито жегата, нито страха и ужаса от хората в бели престилки. И въпреки всичко, тя се опитва да бъде щастлива и да сбъдва мечтите си. Но един въпрос не спира да я измъчва – колко други ще минат по същия път и ще се сблъскат с една уморена и забравяща да лекува система, за да разберат, че болестта не може да чака до новия творчески сезон през септември.