Когато футболът гори и злокобен дим обгръща сърцата

Жельо МИХОВ/24rodopi.com/Общество

30 юни 1971-ва година. Черен ден. Футболът гори, злокобни пушеци отнасят душите към небето.

Преди 54 години България и светът загубиха Георги Аспарухов и Никола Котков. Защото бяха тръгнали на мач. И нямаха търпение да стигнат до терена. Поканени за юбилея на един клуб, с който нямат нищо общо. Но тръгнаха, за да уважат, за да зарадват. Никога не стигнаха, а от Витиня се отправиха към вечността.

Тъжно е когато губиш. Но не на терена, а в живота. Дваж по-тежко е когато губиш легенди.

„Георги играеше с децата мач пред блока. Ядосваше се сякаш е официална среща. Като малко дете, като тях“, разказва вдовицата на Гунди.

„Като ме върнаха в „Левски“ заплатата ми бе 80 лева. Повече получавах докато бях в „Хасково“. Но не ми пукаше. Щях да се преобличам в съблекалнята на Гунди“-думи на Наско Сираков в биографичната му книга „Единакът“.

„На терена всеки от нас трябва да даде всичко от себе си. Защото на трибуните е работникът, учителят, ученикът. И те дават всичко от себе си в завода, в кабинета. И това искат да видят от другите“, казва Гунди.

На погребението на Георги Аспарухов и Никола Котков има половин милион души. Повече отколкото на траурната церемония при изпращането в последния им път на цар Борис Трети и Георги Димитров, взети заедно. Монарси и „вождове“. Не чинят пред личности, които жегват всяко сърце.

Ден след ден, година подир година всички ние губим. Любими хора, дори, които не сме познавали лично, но поставени на личния олтар.

Тези хора играеха с децата пред блока, ритаха и заради децата в калта…

Сега едни други играчи рекламират хладилници и перални, чипсове, спортни залози. Мултимилионери, чиито „собственици“ мечтаят за милиарди.

Нестопяема разлика…