Колко струва животът на отчаяния: Ракия за няколко лева и парче домат…

Жельо Михов/24rodopi.com/Общество

Много са и са между нас. Скрити в действителността, която единствена ги забелязва. Другите отвръщат глави. Дребни детайли, които не си струват.

Но в тях има истина, голяма колкото самия живот.

 

***

 

Около 4 лева и някакви стотинки. Толкова струва смисълът на битието за една жена. Цената на едно патронче от най-евтината ракия. Гълта го ежедневно. За да забрави, може би.

Живее в почти рухнала къща. Ветровете се срещат в единственото помещение на сградата, която е много опасна.

Тя се казва Гюлшен. В превод „Весела роза“. Или някаква друга интерпретация. Животът й обаче е абсолютен антоним. Стари, мръсни дюшеци и одеяла са нахвърлени върху покрития със слама под в малката сграда, пробита отвсякъде. С това се изчерпва цялата „мебелировка“ на обиталището на Гюлшен в едно родопско село.

 

„Едно доматче да имах,

 

само едно. Щях да го разрежа на четири части. Като в детството. Да му туря сол. Едно парче за теб, едно за мен, едно за някой, дето ще мине, и едно за починалите. Така деля аз“.

Потресаващите думи на един човек, който няма нищо. Загубил е домът си преди години. Съдба, тежка. Семейството му е разбито. Обвинява себе си за това. Но не иска да изпада в детайли. Те пък се виждат. Окъсано горнище, закърпени едва-едва панталони. Побеляла брада. Жълта около устата от никотина на отвратителните цигари, чиито фасове дъвче. Сякаш ги преживя. Стиска зъби и те се смачкват до неузнаваемост. После плюе. Храчи, смърка, дави се. Превит.

Отвратителната гледка на един смачкан човек. Чийто път скоро ще завърши. Осъзнава го и той. Но не говори за това. Само очите му го издават. Те са топли, отчаяние и примиреност се борят в тях.

„Няма смисъл“, казва.

„Няма смисъл да говоря, да се оплаквам, да разказвам. Всичко свърши. Аз съм вече мъртъв. Какво като дишам?“, преразказва картината в погледа си.

 

Едно патронче

 

За толкова жадува на ден една жена. Никой не ще да я погледне. Децата са далеч. Мъжът починал. Тя спи на пода. В мръсните дюшеци, завивки. Какво ли сънува? Или алкохолът не й позволява да го прави. Той дава надежда в будно състояние?

„Алкохоличка“, казват едни хора в селото.

„Това й остана, разберете. За човек без нищо, какво друго?“, питат други.

 

Истината е в сърцата

 

Тя остава там. Всеки знае себе си. Мъдрости от съвременните философи.

Никой и не подозира дори как се живее години наред на пода, настелен със слама. Може би малкото градуси в малката бутилка са единственото, което дава надежда. Успокоява тялото и приканва съня.

Тъжно.

Какъвто и да е отговорът, то той  е като воденичен камък. Който повлича. Дърпа и няма съвест. Надолу, към дъното на нищетата.

Той е проклятие.

Той.

Не съдържанието на 200-грамовото патронче.

 

Сърце на части

 

„Щях да го разрежа на четири части. Като в детството. Да му туря сол. Едно парче за теб, едно за мен, едно за някой, дето ще мине, и едно за починалите. Така деля аз“.

За един домат става въпрос.

Така разсъждават хората, които нямат нищо.

Всичко делят. Дори залъка си.

Сърцата им са на части. Разпилени. Готови да дадат всяка четвъртинка от тях.

В тях няма зло.

Напротив.

Те са хората, поради които другите могат да се почувстват добри. Да спасят душите си.

Инак, как биха показали добротата в себе си?

На снимките: „Домът“ в едно село; в града