Море и къмпинг: Бягство от лепкавата досада на града

Жельо МИХОВ/24rodopi.com/Общество

Петък. Работният ден приключва. Махане с ръка към колегите и газ.

Багажът е зареден в автомобила още от предната вечер. Жена, дете и… палатка. Стек бира, малко евро в джоба. Завъртане на ключа. Двигателят мърка доволно. Всичко е готово за употреба. Няколко досадни кръстовища, трафик. Дори светофарите са уморени в отегчителния край на седмицата.

Газ през плъзгащите се лъчи на слънцето. Кракът сам се отпуска върху педала. Тормози го, няма галене, а грубо нетърпение. Като при събличане на първото гадже в живота.

Отклонения, които не заслужават внимание. Точно сега, в този миг на тръпнещата наслада, че лепкавата досада на опротивелия град остава зад гърба.

Скоростта се увеличава. Музиката кънти в автомобила. Багажът се търкаля, иска свобода…

 

Всяка седмица

 

Всяка седмица те потеглят. Влече ги. Нищо не може да ги спре. Напускат града, за да изминат с нетърпение тези сто и кусур километра до морето. От планината до плажовете на Бяло море. Всичко ще приключи около 19 часа в неделя, когато ще трябва да отпрашат с прискърбие по обратния път. Защото понеделник сутрин няма как да ги изненада. С нищо. Особено с тягостната досада на избрания път, вливащ се в артерията на битието, чието налягане винаги е повишено.

 

Биология на щенията

 

Щенията на съзнанието, тялото. Вкусът винаги има своя собствена биология. Всяка клетка в организма е с простия алгоритъм „Каквото ми се иска“.

Всеки сам избира почивката, трепетите, своето собствено търсене на наслади.

Дори то е заложено в природата, тя зове и търси, това което очите не виждат.

 

Пътят

 

Той е един, въпреки цялото криволичене, лутане, неизпразващ се резервоар на желанията. Той следва посоката само на своята логика. Със сърдечен ритъм, лишен от дразнещи непотребности. И поради тази толкова проста причина, съдник не съществува.

Никой не може, няма право и не трябва да се бърка.

 

***

Газ по пътя. През границата. Покрай ниви, по тесни селски пътища, по широки и скоростни. Едни 100 и кусур километра, след които всичко се променя.

 

***

Колата спира. Прашоляк изпод гумите. На паркинга няма асфалт. Всичко е натурално. Вратите се отварят, влажният въздух полепя, натиска. Но…, погледът се устремява към морската шир, която превъзбужда сетивата, на няма и 100 метра.

 

***

„Всеки уикенд сме тук на къмпинга. Разпъваме палатката за норматив, след това сме на плажа. Приятели, познати, всички са тук“, споделя родопско семейство.

Къмпингът е като малко село. Алеи, носещи табели, именувани като улици. Каравани, кемпери, бунгала.

Хора с всякакъв житейски статус. Поляци и германци с мотоциклети на по хиляди, отседнали за два дни. Единични палатки. Човек с „Мазерати“ разпъва „двустайна“ палатка. Кемпер, приличащ на огромен военен камион, с швейцарска регистрация, тъкмо напуска. Страховитата машина бавно се движи по алеите, накипрена в задната част с огромен кросов мотор и… същия, но в детски вариант, изработен по поръчка за детето.

 

След плажа селото се пробужда

 

Едни тръгват, други пристигат. Но къмпингът е пуст, тих. Всички са по плажовете. По безкрайната ивица.

След 19 часа, „селото“ се оживява. Настава истинското гъмжило. Пълно с народ. Деца карат колела, тротинетки. Ритат топки, играят федербал, разказват си истории от плажа.

Жени вървят с тави скара, приготвени на барбекюто от мъжете им. Там пък опашка от стискащи бирите.

Хора вървят по алеите по халати, излезли от баните.

След тази суматоха, започва другото жужене.

Семейства пред палатките вечерят, пред каравани събрани компании, пият и се смеят гръмогласно. Децата продължават със сновенето.

Смях, шеги, наздравици. Тъжни разговори също, възможни и сълзи. Но радостните мохабети изобилстват.

Цялото меню на къмпинга се слива в една обща миризма, примесена с всички чувства на временните обитатели на малкото село. Синкретизъм на свинско, телешко, зеленчуци, както и неизменния дим от спирали за комари.

Близката таверна допринася със своето за всеобщата картина.

Всичко утихва къмто полунощ и малко след началото на първите мигове на новия ден.

 

Сутрин на задружието

 

Утрин. Прекрасна. Всяка е такава. Роднини са. Бавно слънцето се издига, сакън да не събуди някой по-рано от предвиденото.

Малкото време на прохлада.

Къмпингът се отърсва бавно от снощния ентусиазъм да погълне целия живот с всички негови малки порции съблазън със срок на годност един уикенд.

Тоалетните заети, баните също, звукове задружни, мелодия, композирана няколко часа преди това…

 

Малко по-късно

 

„Селото“ се опразва. Всичко живо потегля към плажовете. Простор на километри.

„Ще стоим край водата до 19 часа, след това потегляме. Не бързаме за никъде. Следващата седмица пак сме тук…“, казва семейство.

Едно от многото. Десетките, стотиците.