Чувствам, че нямам сили.
Ръцете, краката и...
Сълзите! Те имат мощ да опрощават дори грехове, които ръце и
крака са сътворили.
Чувствам, че губя приятели.
Ден след ден ставам все по-беден.
Продънените джобове на душата.
Сърцето в кръпки.
Все го шия. За да тупти. И то едва се държи.
Чувствам, че цял живот водя загубени битки…
И не се спирам.
Защото почивката означава край на всичко.
Чувствам, че тя не ми е приятел.
Топи ме, яде ме, не мога така. Не мога да й позволя.
Чувствам, че трябва аз да скоча от нещастният скиф на Сантяго и да помилвам брат му – огромния
марлин, с който се бори дни наред.
Чувствам, че трябва да обичам повече, отколкото мога да
мразя. Да поразявам, да тъпча.
Чувствам, че пътят е правилен, но…
Чувствам всеки изгрев като последен.
И не правя нищо по въпроса.
Напротив.
Чувствам залезите като братя.
И те винаги ще се върнат.
Но не за мен.
Чувствам, че трябва, но не зная как.
Просто човек. Който чувства. И не умее друго.
Ако спра да чувствам, това сърце в кръпки значи се е пръснало.
На хилядите частици към всеки един залез.
Към братята си.
Неговите.
Този разкошен текст е по темата „Чувствам, че…“.
Темата в памет на
Илхан Андай „Драсни някой ред!“. Публикуваме го заради думите. Той няма да
участва в конкурса, защото е писан от човек от медията, а това не е по
регламент.
Пишете, участвайте,
завъртайте думите, открийте сърцата си.
Това е единствената
цел на този конкурс за словото!
Респект! Много ,много интелигентен текст на човек с главно Ч!!
ОтговорИзтриванеМного чувствени думи. Докосват душата и сърцето, стига да ги има човек. Стига все още човешкото да е повече от всички гадории, които ни заобикалят. Животът не е лек за никого. Но е най-ценното, което имаме. Човеци трябва да останем до края. Безкраен респект към написалия текста и поклон пред паметта на големия човек и журналист Илхан Андай! Той ще живее вечно в сърцата и мислите ни!
ОтговорИзтриване