Хейти хейтърите, ама и той хейтър

Изкуството да мразиш себе си

24rodopi.com/Общество

Вечно недоволни и мрънкащи. Здраво залегнало в природата ни. Направо си е част от ДНК-то. Хейти хейтърите, ама и той хейтър. Какво чудно новобългарско словосъчетание, нали?

Недоволни сме от миналото, недоволни сме от промените, от съседа, от инфраструктурата, от управляващите, от здравната каса, от полицията, от себе си. Може би има защо да сме недоволни. Държавата ни съвсем не е пример за подражание, но когато има нещо, от което си недоволен - пребори го, промени го, направи го по-добро. Или изпървом – вземи, че промени себе си. Че промяна с хвърлящи от балкона отпадъци граждани, няма как да стане.

Но ние сме търпеливи и до колосални, разтърсващи мерки не се стига. Мрънкането си е наш патент и никой не може да ни го отнеме.

 

С него започва денят

 

На пожар, както се казва, излизаме от дома си и отиваме на работа, а децата на детска градина или училище. И започваме да псуваме, и да си късаме нервите. Колоната с коли, после място за паркиране. Ако е паднал и 5 см сняг, пак псуваме. Общината, фирмите за зимно поддържане, а че не са сменени летните гуми със зимни, няма значение. После псуваме при тръгване, защото някой си е спрял, както му е кеф. Изобщо псуваме се и нищо не се променя. На работата-ангажименти, срокове, трябва обаче да се платят сметки или е дошло ред на вноската за заема, или пък е последният ден, в който ако не платим тока, ще ни дръпнат шалтера. Ако решим да използваме обедната почивка и други също я ползват и пак опашки, и пак чакане.

 

Царе сме да чакаме

 

последния срок за нещо, не само за сметките за ток. Както се казва, друго си е да пръскаш адреналин в последния момент. Що не чакаш до 30 декември за данъците? Блъскане с лакти в останалите чакащи. Цяла година блял, накрая се сетил.

Така беше в края на м.г, с това започна и новата – чакане и опашки. Защото всеки е пропуснал нещо. Пък и чакал до последно да види, да не се прецака нещо с тая Еврозона, че знае ли се. И се наредиха пред банки и банкомати. И пак рев и мрънкане.

 

Дебатите във фейсбук

 

Иначе във фейсбук групите се вихрят дискусии. По-скоро хвърчи виртуална слюнка.

На потребителите не им пука, че пишат неграмотно, важно е че се изявяват и се чувстват значими и най-вече мрънкат си на воля. Все някой ще ги забележи в социалната мрежа и ще им отговори. Забавно е, когато грамотни правят забележки на неграмотни за постовете. Засегнатите връщат топката като им обясняват колко са грозни или пък го удрят на политически пристрастия. Отново начин да се отпуши напрежението, но като си го изкараш на някой коментиращ.

Ако се сринат тия мрежи и ще има масови самоубийства. Ако не са те, как да се почувства мрънкащият значим? Или пък немрънкащият, просто комплексиран от самотността в живота индивид.

 

Имаме си кръчми и социални мрежи,

 

където се плюят упорито всички институции, че не били направили това и това, че било мръсно, имало кучета, кошовете били препълнени, изпочупени кошчета и пейки, съсипани спирки. И за всичко това не сме виновни ние, а „ония“. Най-лесно е така, друг да носи отговорност.

Двойствената природа на нашенци е направо очевадна. Едно говорят пред хората, друго вършат, когато са сами. В социалните мрежи и в кръчмите се изказват вещи по всички проблеми, дават акъли, дори си разменят пишейки обидни реплики, за да покажат какви общественици са. Когато са на няколко ракии, като ги слушаш, можеш да съжалиш, че не са станали политици да ни оправят държавата и общината. Но ако сте били на една маса по време на тези дебати, след няколко питиета, на следващия ден положението е различно. Ако се срещнете те са тихи и кротки и все едно не сте били заедно предната вечер и все едно подобни разговори не са се водили.

Тези, които не са особени фенове на фейса, обичат да си го изкарат на телевизора. А най-добре е с комшията, когато седнали край масата. Сега им се е паднало, цял ден бачкат, стискат зъби, но идва и заветният момент –вечер пред телевизора. Псуват на воля, тропат по масата и си пийват, така до следващата вечер.

Така се осакатява духа. Не ти трябват книги, размисли – фейсбук да има, ракия, плюнки да летят, торби от терасите и все някой друг да е виновен.

 „Родопи voice“