Да попиташ вятъра и да ти отговори Господ

Жельо Михов/24rodopi.com/Общество

„Ти имаш ли отговор на този въпрос?“-попита той вятъра, който свистеше край ушите му. Блъскаше лицето с яростта на подивял боксьор.

Искаше да знае нещо малко, нещо скромно, нещо за себе си. Докъде може да стигне...

Мъж, сам, на хълма.

Неговата висота. Тази, която уж друг не може да достигне.

Той стоеше изправен, питаше, крещеше.

Вятърът удряше.

Отговор.

„Непочтено е!“, отговаряше той.

Смисълът – това бе питането.

„Изгубих всичките си приятели, за да се добутам дотук. Океан сълзи изплаках. До отговор не достигнах!“, реди.

Вятърът продължава да свисти.

Върхът ли, пътят ли, храстите ли, наранените крака, самотата?

„Ти сам, ти сам“, сякаш дочу.

Дърветата се наклониха от силата на вятъра.

Проговори ли той?

Това ли бе?

Толкова кратко?

Сам?

„Нищо не разбрах“, помисли си човекът.

Направи крачка, опита да тръгне по пътеката нагоре. Искаше, сълзи в очите…

„Не можеш, само ако не искаш“-пак се наклониха дърветата.

„Той е, вятърът ми говори“, каза си той.

Не бе вятърът.

Бе друга сила, която подчинява ветровете.

Не го осъзнаваше.

Но продължи. Нагоре. Към върха.

Не знаеше какво ще намери там. Но бе важно да крачи.

 

***

 

Крачете, вървете, не спирайте.

Това е истината.