В българската политика сякаш винаги има място за нов „спасител“. Фигура, около която се натрупват надежди, разочарования и очаквания за бърза промяна. Днес тази роля все по-ясно се очертава около Румен Радев и неговия проект „Прогресивна България“. Формацията вече събира близо един милион потенциални избиратели според социологическите проучвания.
Този феномен не е нов. Българското общество неведнъж е поставяло в центъра на политическия живот личности, възприемани като алтернатива на статуквото.
Първият голям „спасител“ в новата ни история бе Симеон Сакскобургготски. Завръщането му през 2001 г. бе посрещнато с еуфория и обещание за „800 дни“, в които животът на българите ще се подобри осезаемо. Макар управлението му да донесе определена стабилност и международна интеграция, голяма част от очакванията останаха неизпълнени.
След него на сцената излезе Бойко Борисов – силен лидер с образ на човек от народа, който ще въведе ред и дисциплина. Неговият модел на управление доминира повече от десетилетие, но също така породи сериозни критики за корупция, концентрация на власт и ерозия на институциите.
Вълната на протестите през 2020 г. отвори пътя за нови „спасители“. Слави Трифонов канализира общественото недоволство чрез своята партия, обещавайки радикална промяна на системата. Политическата реалност обаче се оказа по-сложна, а доверието бързо се разклати.
Малко по-късно се появи и Кирил Петков, който с имидж на реформатор и антикорупционен лидер също събра сериозна подкрепа. Неговият мандат бе белязан от амбиции за модернизация и прозападна ориентация, но също така и от политическа нестабилност и кратък живот на управлението.
Особено показателни са и чистите числа зад всеки от тези „спасители“. През 2001 г. Симеон Сакскобургготски събира близо 2 милиона гласа – безпрецедентна мобилизация на обществена надежда. Осем години по-късно Бойко Борисов достига около 1.6 милиона гласа – все още силен, но вече по-нисък връх. При Слави Трифонов и Кирил Петков подкрепата пада до около 650–670 хиляди гласа. Тази низходяща линия не е случайна – тя показва не толкова липса на нови лица, колкото постепенно изчерпване на общественото доверие към самата идея за „спасител“.
Днес Румен Радев изглежда като следващата фигура в този цикъл. Разликата е, че той вече има утвърден политически капитал като президент и ясно изразено влияние върху обществените настроения. Подкрепата за „Прогресивна България“ се гради не само върху доверие към личността, но и върху разочарование от досегашните алтернативи.
Това поставя важен въпрос: дали българските избиратели отново търсят личност, а не програма? Историята показва, че харизматичният лидер може бързо да мобилизира обществена енергия, но също толкова бързо може да я разочарова, ако не я превърне в устойчиви политики.
В крайна сметка „поредният спасител“ може да се окаже просто поредният етап от един повтарящ се цикъл – на надежда, възход и неизбежно отрезвяване. А истинската промяна вероятно няма да дойде от една личност, а от дългосрочно изграждане на институции и доверие в тях.
Ерхан Алемдар
Фотос от среща в редакцията !
ОтговорИзтриванеПромениха се някои неща и в поведението на върхушката.
ОтговорИзтриванеНякои от новите министри се опитваха решително да намалят разстоянието между себе си и хората, които управляваха.
Гласуваш за Радев и получаваш Ахмед Доган и компания
ОтговорИзтриванеВ България се гласува за личност, а не за програма! Радев е популярен в момента и затова ще гласуват за него, но каква програма има, какво ще прави след изборите никой не знае!
ОтговорИзтриванеРадев седи в сянка. На ход са Гюров, Дачев, Христозов и др. некадърници. Тоя Гюров е толкоз жалък.
ОтговорИзтриванеПо времето на царя станахме членове на НАТО и ЕС какво друго да кажа
ОтговорИзтриване