ЕС „освободи“ нашенци. Отвори портите и отприщи най-голямата емиграция в историята на Родината ни. Трудът ни прави свободни. Дори като роби на онези, чиито предци са изгаряли хора на клади или в крематориуми.
Нашенци бягат. От просперитета на оглозгана държава. Едни
разправят колко хубаво и розово било тук, пък те бягат.
Жалка лъжи. За дебили.
Никой не бяга от мечтата.
Тук разбиранията са други. Някакви шизофреници живеят в своя
собствена действителност. И неистово го обясняват на останалите.
Шибаняци…
Тук не сме горили хора на клади, нито пък в лагери…
Повече четете в новия
брой на „Родопи voice“!
И още от темите във
вестник №1 в региона:
-Нямахме Аушвиц, нито
клади, но…
Трудът ни прави
свободни…
-Стрес, гурбет и
много разводи!
-Лудост! Паркомясто
за 16 300 евро!
-Гурбетчията бачка 3
години за жилище, у дома – 8 години!
-Политиката: Безидеен
рецитал на имитатори
За по-малко от 3 месеца минаха през портфейла ми монети от доста страни, но австрийски още не съм имал. Ако монета с Моцарт попадне при мен, не знам дали ще ми даде сърце да я похарча .
ОтговорИзтриванеБитова шизофрения
ОтговорИзтриванеПонеже заземен съм здраво
навярно вече нямам право
по синьото небе да лудна?!
Е, вярно, казват, че е трудно,
но щом света погледнеш честно
да бутнеш масло става лесно.
И, ето ме сега в гората…
Лежерно капят си листата.
От сто хралупи същества
ме дебнат – тайни общества!
Невежи, с пухкави опашки
пасат трева, садена в чашки.
Наблизо дървени кратуни
на малък мозък, без бабуни,
с фуния, чук и поглед зъл
наби… наливат чужд акъл.
Хиени в бяло – еднотипни
очакват щамът „Страх“ да пипне
и тръшне пухкавото стадо.
Оглеждам се в реката – дядо!
А тя е лепкава и черна,
и с газировка характерна.
Кокетно цвете ми намига,
но щом посегна кресва: „Стига!“
Сред тази странна, зла картина
се чувствам сякаш без роднина.
Не съм от тази гадост брънка!
Но вътре съм, а искам вънка!
„Къде отиваш, я се връщай
и гръб на всичко не обръщай!
Навън ще станеш въздухар.“ –
ме спира заек-костюмар.
„И миг не стой! Я виж ме мене –
нощта не спя, а роб съм денем –
контрира сова белобрада,
с лула в уста – и само страдам!
Навремето редях куплети,
ала додето се усетя
дървото някак ме заплете
и аз не се боричках много.
Върви!“ – добавя сетне строго.
Да спрат ме пробват се мнозина,
но аз решавам да замина.
Пътека грешна ми показва
двуметров смок във „трета фаза“.
Запитвам слон, лежащ в кувьоз
за лодка, брод или за мост,
а той ме праща да купувам
зелен хайвер. Добре, че плувам…
Минавам реката. Почивам.
Почти неусетно заспивам.
Събуждам се точно, когато
небето е в розово злато.
Протягам ръце да докосна
красивата гледка въпросна,
към нея се мъчно издигам
и, ето, почти я достигам,
но почвам отново да падам –
отново душата ми страда
в борбата на двата ми свята:
отгоре – небето, отдолу – земята!
Гласът в тишината...
ОтговорИзтриванеНе е в листовката, нито в екрана,
не е в шума на митинга голям.
Истината – тиха и неразбрана –
се крие в избора, когато си сам.
Един отбелязан знак, една надежда,
че утрешният ден ще бъде малко по-човечен.
Докато времето ни пак подрежда
в коловоза стар и вечен.
Чакаме зората на деня след вота,
когато думите ще спрат да тежат.
И ще се върнем пак към живота,
където делата, а не лозунгите важат.