Онова време… Етикет „Спокойствие и кебапче за 15 стотинки“

24rodopi.com/Общество

Семейният „Жигули“ напуска града…

„Помня как чакахме с трепет. Петък, след 17 часа. Дядо ми се прибираше от работа, малко след това баба ми. Багажът бе стегнат още предната вечер. Просто го товарихме в колата и потегляхме.

Към село. Бягството от града. Надвечер, в залеза, сезонът нямаше значение. Отивахме в петък надвечер, прибирахме се в неделя късно вечерта. Понякога по тъмно“.

Спомените от онова време, в което животът не бе в телефоните, дори и не от екрана на телевизорите, които излъчваха едва две програми.

 

***

 

„Едно кебапче струваше 15 стотинки навремето, сега 1,20 лева в магазина“, оплаква се възрастен мъж от Родопите.

„В заведение, средна хубост, едно кебапче с две кюфтета струват 30 лева“, мрънкат артисти от столицата за цените по родното Черноморие през миналото лято, месеци преди Еврозоната.

Сега. Ин дис момент. Капитализъм. В разкоша на червени рози, бивши отрочета на ДС и куршуми, разстрели, трупове, катастрофи и блясък на цъфнали джуки на всякакви девойки, борещи се за красив живот, „долче вита“ от по филмите. Ама с чалга ритъми. Гарнитура от татуировки и мускули. Нарязани мадами, хиперболизирали битието като в сладникав американски романтичен филм.

Шамари и пари. Бандити и сянката на ДС.

Добре заварили „прекрасния нов свят“

 

***

 

„Работих цял живот. Марширувах по манифестации и смятах, че съм част от изграждането на едно здраво общество. Вървях с гордо вдигната глава и не се интересувах от политика. Затова мислеха други. Превивах гръб в завода, за да може семейството ми да е добре. Купих жилище, ходихме на почивка всяко лято. Имах кола, която още крета и до днес. Стои на село, използвам я когато трябва да ходя за фураж за животните. Държелива е като мен. Общо взето живеехме добре тогава. Сега е ужас. Пенсиите не стигат за нищо. Помощ е само животът на село, където градината е магазинът и осигурява всичко необходимо. Как да не обичам онова време? Всичко беше осигурено. Трябваше само да работиш, а работа имаше. Мъка е сега. Синът оставаше често без препитание. Наложи се да заложи апартамента, за който аз се мъчих в завода цял живот. Взе пари от банката, оправи си документите и замина за Канада. Той също ходеше с плакати в ръце и скандираше. Но не по манифестации, а по митинги. Искаше промяна и на! Ето му я. Скубеше си косите толкова време без хляб, а после избяга зад граница. Труди се, ама навън. Има семейство, но все едно няма. Все е далеч”, споделя бай Гошо.

Той е бил част от онова общество, заради което след Девети септември Първи май бе обявен за най-големия празник. Живял, видял, постигнал своето в битието си.

„Кебапче за 15 стотинки. Хлябът бе 18, през 70-те години зареждахме бензин за 26 стотинки за литър, нафтата за горене бе 8 стотинки. Плащахме по 3-5 лева ток. Кое време е по-добро, сегашното ли? Парите стигаха за всичко, а сега има всичко, но парите не стигат. Младите теглят заеми, влизат в дългове, стресът ги мори. Животът е ужасен”, казва родопчанинът. Мнението му се споделя от всички негови набори, независимо от етническата принадлежност, а когато говорят за едно време обикновено завършекът на сравнителния анализ е с: „Жалко, че не сте живели по-дълго тогава, за да видите разликите”.

 

***

 

„Помня онзи мирис на бензин в „Жигулката“. Нямаше ароматизатори. Така миришеше всеки автомобил. Никой не ходеше с кола на работа. Тя се подкарваше само при спешни случаи и в края на седмицата, за да се отиде до село. Хората вървяха пеша, нямаше трафик. Сега за 100 метра се ходи с кола. И всеки реве заради същия този трафик, а в същото време всеки е част от него.

Помня онова спокойствие. В петък се отива на село и започва работата по къщата, градината. За децата – свобода. Бях си направил лък и стрели. С навита тел на върха, за да тежат и летят по-добре. Надвечер се криех в храстите край чешмата, където старци чакаха стадото с кози да се прибере от паша. Говориха за политика, за живота. Аз пък ги целех със стрелички по гърбовете. Не болеше, но пък следваше ядосан поток от псувни към незнайния стрелец.

Само една от стотиците хлапашки бели, които правехме тогава.

Прибирането към града бе в неделя вечерта. Чак по тъмно. На другия ден всички са на работа, аз на училище. До следващия уикенд.

За някои хора целият живот премина така. И бе наистина спокойно. Сякаш друга епоха. Думата стрес не съществуваше“.

Спомените от онова време, в което животът не бе в телефоните, дори и не от екрана на телевизорите, които излъчваха едва две програми.

„Родопи voice“