След молитвата: Спомени като броеница с аромат на турско кафе

24rodopi.com/Регион/Общество

След обедната молитва в Черноочене дворът на джамията, новият площад и кафенета около него се изпълват с онзи особен, благороден шум. Не силен, не настойчив, а топъл като слънцето, което се спуска по баирите.

Възрастните, всеки с повече от осем десетилетия зад гърба си, се събират бавно, но с достойнство. Сякаш всяка стъпка е благословия, а всяка среща е подарък. Сядаш до тях и усещаш как времето се смалява. Годините, които носят на раменете си, не тежат - те светят.

В очите им има онзи спокоен блясък на хора, които са видели много, преживели много, простили много.

И точно тогава се появява споменът за най стария ритуал - турското кафе.

Кафеджията вече е подредил чашките, а ароматът се разлива като спомен. Кафето не е просто напитка. То е повод за мохабет, за тишина, за усмивка.

За миг всички се връщат назад, към времето, когато кафето се вари на пясък, когато първата глътка се отпива бавно, с уважение, а последната с благодарност.

Говорят не за пенсии, не за политика, не за бъдещето, което така или иначе идва само. Оставят ги за младите. „За нашите момчета“…

Говорят за дните, когато селото е било младо като тях самите. За нивите, които са орали рамо до рамо. За празниците, когато цялото Черноочене е ухаело на хляб, на смях, на живот. За първите си уроци по доброта, за първите си страхове, за първите си надежди.

Спомените им се редят като броеница. Едни светли, други тъжни, но всички истински.

Някой разказва за баща си, който никога не отпивал кафе, преди да каже „Ей, Аллах, шукюр“. Друг си спомня как като момче тайно опитвал горчивата пяна от джезвето. Трети мълчи, но в мълчанието му има цяла вселена. И аромат на кафе. И звук от стари стъпки. И топлина от отминали дни.

Вятърът леко раздвижва клоните и дрънва чашките по масата, а те продължават раздумката си без бързане, без суета. Защото на тази възраст човек вече знае, че най голямото богатство е да имаш с кого да споделиш тишината след молитвата и първата глътка кафе.

И в този миг Черноочене не е просто село. То е дом на паметта. Дом на мъдростта. Дом на хора, които са превърнали живота си в урок по човечност.

На снимката: Старите „чинари“-Хасан, Мустафа и Сюлейман на раздумка в кафето „При Емин“ в Черноочене

Исмет ИСМАИЛ, Черноочене