Кървавата надежда по потните лица

Следващият изгрев ще е по-красив…

Самуил Крумов/24rodopi.com/Общество

Отраснах в село, в което се вярваше, че всеки следващ изгрев ще е по-красив от предишния.

През баирите сякаш се появяваше надеждата.

В нея бе упованието. Всеки бе съвършен продукт на нещо средно между завода – ТКЗС-то-приватизирания стопански двор-хоремага-градината на баба си и животните, които пристигаха със звука на чановете по вратовете им.

Те тежаха и се клатушкаха.

Непосилен шум за градски уши.

 

***

Първо видях протегнатия крак.

Болката дойде по-късно.

От глезена се разнесе чак до космите на главата. Адска, неописуема, отровна,

Слюнки от устата.

Болеше зверски.

 

***

Така се играе футбол по селата. Болката надвива дори радостта от победата.

Пот, боси крака, кръв, премрежени погледи. Солта влиза в очите. Бършеш и не виждаш. Виждаш, ама бършеш.

Всичко боли.

Трудно е.

Непосилно.

Огън се излива от небето – жега.

Вода няма.

Стадионът е всичко и нищо.

Корава пръст, изсъхнала трева, набодени крака.

Нищо и всичко!

Нямаш дори обувки, но искаш да победиш повече от желанието на слънцето да изгрее утре. А, то го прави по навик.

Пък, ти…

 

***

Отраснах на едно място, в което всеки вярваше, че всеки следващ изгрев ще е по-красив от предишния.

 

***

Така бе на село.

Там, където излизането на слънцето осветява мечтите на…

На едни бедни деца, които вярваха, които се бориха, за които чановете на животните бяха сигнал за работа. Като съдийска свирка, която окончава края на мача.

Те нахлузваха евтините си навуща. За да се приберат през дерето и посрещнат животните.

Следващият мач. Доене на кози, овце, крави.

Мляко, истинско. Сега струва…

Тогава бе само наранени крака.

Обувките – гадни имитации на нещо, се пазеха. Нямаше други. Само те – за цялото лято. Затова – боси. Така се играе футбол.

Добре, че имаше пазарен ден в съседното село, че поне халва…

Халвата се мажеше по филии с масло.

Това бе най-вкусното нещо на земята.

Е, вярно, нямаше киноа с кокос, ама пак се ядваше.

Растяхме като едни „пишман мъже“.

Така поне си мислехме.

Но, това не бе така…

 

***

 

Заяквахме.

Ангел си бе направил лежанка. Бе отмъкнал отнейде няколко тротоарни плочки. От малките квадрати. Разпробил ги със секач в средата. После ги намушкал на един лост. Две дъски и ей ти го фитнеса. Помпеше постоянно на нея.

Друг си бе конструирал същото с гуми.

Във всеки двор имаше малка фитнес зала.

Цяло лято – помпене и футбол.

Плувахме на язовира.

Там бе и банята. С домашен сапун.

Как ще прозвучи днес, а?!

Потни, миризливи, гадни, заякнали, окъпани в гнусния водоем (с гомната на кравите, плаващи по повърхността), миришещи на свинска лой от домашния сапун.

 

***

На другия ден пак мач.

Срещу съседно село.

Пак боси, пак жадни…

Пак окървавени, набодени.

Пак заедно.

Пак после на върха, на баира над селото, по залез.

Пак, за да се сбогуваме и да речем, че…

… Следващият залез ще е по-красив, а изгревът невероятен.