Мекица на клечка или когато мазолите бяха повече от мечтите

Жельо МИХОВ/24rodopi.com/Общество

Цвърчи олиото, тестото се радва в него. После мекичката се набучва на клечка и детските ръце я отнасят. Доволни из двора, омазнени усти и бузи.

Закуска за шампиони. Така отраснаха няколко поколения. С нанизани мекици на клечка.

Днес това е селско. Гледа се нацупено към времето на лъсналите бузи. Днес е въпрос на висок житейски статус да набиваш пица. Че и акъли се дават как по-италианска да стане.   

А, както и пастата, така и пицата са си манджи, вдъхновени от сиромашията. Измислени от бедняци за бедняци. Защото такива са били времената. И с малко е трябвало да бъде направено нещо, което е вкусно и да засища.

Поради вродената любов към чуждото и омраза към родното, при нас възхитата винаги се плъзга по линията на комплексарщината.

Набучете топлата мекица на клечката.

Спомени за друго време.

 

Телефони и зомбита

Забързани, вторачени, ще се блъснат. Хора с телефони, от ранни зори. Движат се вглъбени в екраните. Между коли, право към дървета, улични стълбове. Въпрос на магия е как не се получават белези по главите. Сякаш използват джипиеса, за да открият дори къде е тоалетната в домовете си. Пък там – там е най-сладко. Напъване по изходна физиология и още по-голямо вторачване и мазане по екраните. Бетер филия хляб, по която се нанася дебел слой лютеница с пръст.

Докъде сме я докарали може лесно да се провери. Отнемете телефона от ръцете на дете. Ще последва апокалипсис. Светът свършва. Той се търкулва по бузите под формата на сълзи. Отрова на гнева се стича, предназначена към посмелия да грабне „смисъла на живота“. И той е в бързо сменящите се шарении. Без тях, трябва човек да се огледа. И това е ужас. Този свят не е забавен. Ентъртейнмънът му куца. Друго е смартфонът.

Друго е да се впишеш подобаващо в зомбиленда.

 

Последната линия към своето

 

От пет сутринта като тръгнат автобусите… Линията е към морето. Бургас, Несебър Слънчев бряг, Варна…

Човекът чака с торбичката.

Едва ли е за Черноморието. Дотам вече и чайките край Арда не прелитат. Дори само, за да видят „братовчедите“ по видова връзка.

Едва ли е и за маршрутите зад граница. Но деца, роднини, със сигурност са там.

Просто чака. Последната линия за своето.

 

Къде е „своето“

 

Онези села, в които хората изчезнаха. Добитъкът също. Но се увеличиха бездомните кучета. Изникнаха от нищото. Дръгливи, изоставени, като част от къщите. Бездомници, като онези, които се юрнаха да обикалят света в търсене на „своето“. Докато „тяхното“ тъне в бурени. Или пък бива продавано, за да осигури житейския връх в останалия без въздух град.

Парадоксът. Забогатяване заради труда по земята, за да се изучи детето в града, което да си позволи „кибритената кутия“ в него, а накрая внучето да разпродаде земята, за да си доплати за последната мечта.

Звучи черно, песимистично, мрачно. И до болка истинско. Като онази мекица, забодена в клечката, за да не се опари детето.

Дори чинията е излишна, салфетката също.

Имане, нямане, всичко и нищо. Нищо и всичко.

 

Автобусът към морето

Възрастният човек дреме на пейката с табелата за морските дестинации над главата.

Вглъбен в неговите размисли, които са в други посоки.

„През 90-те лятно време прекарвахме по селата, при баби и дядовци. Който можеше да поработи за някой лев, беше радостен. То пък и едни пари. По три лева надник на ден. Работа – в селската кооперация, приватизиран стопански двор. Тежък труд и размисли.

Седиш пред входа, до бариерата, и чакаш поредното ремарке с жито. Зяпаш колите по главния път. И броиш автобусите към морето. Препълнени с хора. Отиват на почивка. И им завиждаш. Парите, които ще извадиш, няма да стигнат дори за три дни край вълните.

Това бе детство, в което мазолите бяха повече от мечтите.

Не ни пускаха в града дори да отидем на басейн. Защото кой ще помага на бабата, за да тегли маркуча и полива градината?

Няма.

Сега е друго. Палиш колата и хукваш към Гърция. Самота и спокойствие на брега. И това изпълва. По-добре така. Отидеш ли в някой курорт, при калабалъка, отново ще срещнеш същото – зомбирани хора с телефони, които никога не се оглеждат“.

Така дума един човек. Спомени, за всекиго различни.