Чукна си зъбите. Надигайки чашката. Беше някаква поръчана в хоремага ракия. Може би ръката даде по-силен тласък, може би нервите оказаха влияние. Но, факт, прасна стъклото в направения изкуствен зъб само дни преди тази вечер.
Р. стоеше в кръчмата и съзерцаваше останалите люде по
масите. Познаваше ги всичките.
Иван се бе развел наскоро. Направо за оплакване, рече си.
Некъпан и тъжен. Тъжен и некъпан. „Сигурно е ужасно, ама нека страда сам“,
помисли си родопчанинът.
И пак надигна чашката. Отново стъклото се дрънна о зъбите
му.
Напсува наум. Започна да се озърта, да не би някой да е
забелязал движенията му. „Щяха да ме разберат, че съм пиян вече“, помисли си Р.
Запремига и притвори очите си срещу светлината на лампата,
която блъскаше чашата и разбивайки се в нея се прецеждаше в очите му.
Свиваше, примигваше и поемаше.
Поемаше ароматизираната ракия в кръчмата.
Знаеше, че е фалшива, но всеки път гълташе и плащаше за нея.
По няколко лева. За 100 грама.
След около бутилка погледът се плъзгаше по други предмети, с
други стойности, сякаш към друг живот…
***
Чукна отново стъклото о зъбите си. Протегна ръка, но
нахалост. Търсеше чаша, бутилчица лимонада, за да преглътне силната ракия.
Нямаше.
Огледа масата и отдолу. Преди това едни селяни ръкомахаха и
бе възможно да са бутнали шишетата.
Само едно се търкаляше, но празно. Не се наведе да го
вдигне.
***
Пръстите му затърсиха цигара. Ровичкаше с лявата ръка из
пакета евтини папироси. Ръчка, а кутията се отдалечава. Бърка, а тя бяга, дейб…
мама й!
Възпря я с дясната ръка. Изтегли цигара и я запали с
кибрита.
Ръцете му лепнеха по масата. Олята беше с какво ли не.
Беше сам, но по останалите маси разговорите се преплитаха в
някаква какафония.
Издиша пушека. Надигна отново чашата.
Видя мъгла. Цигарата бе преустроила света му по различен
начин.
Огледа се и погледът му попадна върху портрета на стената.
Беше на един от новите „вождове“.
Концентрира очите си върху него. За няколко секунди. После
процеди: „Да ти еб.. майката!
***
Постави ръцете си върху масата. Напрегна се и стана. Изкриви
гръбнака си назад в опит да направи дъга. Не се получи, но пък, олюлявайки се,
се насочи към вратата. Там се спря и погледна залата.
В цялата кръчма разговорите бяха замлъкнали. Всички очи бяха
вперени в него.
Направи опит да се поклони, вдигна ръка, махна и ги напсува…
***
„Що направих тази тъпотия?“, се питаше Р. след като секунди
само подир това вратата на кръчмата се хлопна зад гърба му.
Вдиша силно декемврийския въздух. Гърдите му усетиха аромат
на планина, кюмюр, дърва и какво ли още не.
Въздъхна тежко, изплю се на земята. Храчката полепна на
камъка.
„Тия нищо не разбират“, рече си на ум и тръгна.
***
Краката му се препъваха по камънаците на сокака към дома.
След поредния, той се спря. Погледна го и рече… Издума една
псувня и продължи докато не се спъна в следващия.
Няколко пъти залитна.
Покрай него мина и количка, която носеше човек в нетрезво
състояние.
Само изцъка докто го гледаше. Човекът бе в ужасяващ вид.
Краката му се стелеха по пътя. Ръцете докосваха асфалта.
Тц-тц!
***
Продължи напред. Около километър и се озова пред дома.
Лампата светеше.
Отключи и го видя.
Беше безмълвен пред него и го наблюдаваше.
Беше Ленин.
Бюстът на Владимир Илич.
Чакаше го.
Взел го бе от училището, където преподаваше.
Не беше кражба.
Просто го спаси от унищожение.
***
Ленин гледаше с безмълвните очи.
Вперени, неистово искащи нещо си…
-Ти знаеш ли какво е сега? Знаеш ли каква простотия е?
Тъй го попита Р.
Дзвереше се в бюста.
Една сълза се стичаше по бузата му.
Хлъцна.
Миришеше на долнопробна ракия.
Не му пукаше.
За първи път в живота си зяпаше толкова ненавистно Ленин.
Въздъхна…
***
Пое още по-силно дъх, сдържа го и…
Ноздрите му издишаха, а той…
Стовари един тежък юмрук на Ленин.
Бюстът се олюля и после падна.
Всичко стана за секунди.
Р. опита да фокусира погледа си върху него, след което го
изрита.
Плюна и рече: Мама ви, мръсна, пре..ахте всичко! Съсипахте
всичко! Вече няма нищо!
Перестройки ли?! Омачкахте, потъпкахте, прегазихте мечтите
ни!
После оригна.
После заспа.
Разбитият бюст на Ленин продължи да се въргаля на земята в
коридора.
***
„Владимир Илич, извинявай! Моля те! Никога повече! Никога
повече няма да пия!“.
Заклеваше се пред потрошения бюст Р.
Винаги е бил, е, и ще бъде от идеологията на социализма.
Просто се напи.
Залепи главата на Владимир Илич и престана да се дразни с
него.
***
Въздъхваше винаги, когато преминаваше край него, обръщаше се
и… въздъхваше тежко.
„Съсипаха ни!“, казваше Р., преди да отиде отново в
кръчмата…
Бележка: Разказът е по
действителен случай. 24rodopi.com
В самотата на отдъхващата си природа
ОтговорИзтриванеЕсента бавно съблича златната си премяна,
земята притихва под хладното небе.
Вятърът шепне приказка забравена,
а гората кротко за сън се приготвя.
Няма го вече летния жужащ килим,
птиците отдавна отлетяха на юг.
Остана само сивият, спокоен дим
и тишината – най-верният ни прияг.
Природата си отдъхва в своята самота,
събира сили за новия пролетен ден.
И в тази чиста, оголена красота,
светът изглежда смирен и спасен.
Ленин снощи умря. Съболезнования мили Братушки...
ОтговорИзтриване