Половин живот за 160 лева, 2 години гурбет за 500 евро

Кризата на средната възраст? Не, синдром на забавената емиграция

Жельо МИХОВ

 

Много нашенци са избрали живота зад граница като единствен възможен вариант за оцеляване в битието. Създават там семейства, отглеждат деца, идват си рядко, само за да станат поредният пример за комшии и роднини, които пък именно така да напътят собствените си наследници. Други се усещат късно. След около половин живот разбират, че нещо не е било както трябва и бъдещето за тях у дома изглежда по-мрачно отвсякога. Грабват обяви, разпитват препатили, свързват се с агенции за осигуряване на работа зад граница и тръгват. Ако всичко е читаво се връщат след около няколко месеца и проклинат мига, в който навремето са избрали да си трошат главите по родните места. После въздишат, мятат ракии с дружките и чакат следващата оферта за гурбет. Бачкат на парче. Общо взето като обирджии-гуляй до следващия удар. А той може и да не стане. Просто бригадира ще си намери по-евтина доставка нещастници от друга част на света. Те пък ще си намерят друг бригадир и друга дестинация. И така „на качак" докато дойде мигът за пенсия, а социалката в България им е в кърпа вързана. Ще я карат след това на спомени и за „щрасетата" с момите, и за запоите подир приключване на строителния обект.

Други пък успяват да се прикрепят и впишат зад граница, дори повече от успешно. Бачкат и чакат необходимата възраст, която да им позволи спокойно пенсиониране в Европа. Тогава ще се приберат, за да харчат отработеното у дома, но с друга валута.

Дали няма да станем свидетели на един по-друг тип емиграция. От обезверените млади, на тарикатите на средна възраст?

 

„Пенсионирах се в България като учител. Това, което трябваше да получавам бе 160 лева. На 57 години заминах за Италия.

Звучи странно сега. Но нямаше как. В добро здраве, изключително жизнена за годините си, нямаше какво да правя у дома. Най-много да бях започнала друга работа след пенсия за още някакви 200-300 лева и това е. Научих основата на езика, усъвършенствах го на място", разказва дребна жена от Родопите. Думите й се изстрелват бързо, редувани с усмивка, в която обаче трудно може да се долови тъга, дори когато устните сглобяват недотам весели случки от гурбета. За Росица това е нещо напълно в реда на нещата. Тя не е очаквала посрещане с пита, а и вече е навикнала. Всичко за нея е просто бачкане за по-добър живот.

„Работя вече седем години. Главно баданте*. Имало е и периоди, в които съм била без работа, но те са били кратки. За жалост ситуацията бе такава, че се налагаше да се захващам с гледане на стари хора дори и без трудов договор. Не го правете никога! За два месеца може да е, но с документи, защото така се трупа трудов стаж. По документи в страната съм работила близо две години. Те обаче ми бяха достатъчни, ведно със стажа от България, да вземам и пенсия на Апенините. Естествено вече възрастта я имам. Сега за тези няма и 24 месеца осигуровки, ми се полага 500 евро пенсия. За там не е много, но аз продължавам да работя. Гледам възрастни хора. Сменила съм няколко. Знам, че един ден най-вероятно ще се върна у дома. Тогава, когато за мен ще е необходимо да се грижат близките ми. Да, но аз също ще се чувствам по-значим човек, не толкова в тежест. Защото в крайна сметка ще получавам пенсия по-голяма от техните заплати. У дома, където дадох повече от двадесет години труд, но с парите на държава, където работих няма и две години. Родната страна оцени грижата за подрастващите в училище на 160 лева, чуждите ми дадоха 6 пъти повече за смяна на памперси на пенсионери.

Защо младите бягат ли? Защото и тези, които ги възпитават не струват тук пукната пара", казва Росица и пак… се усмихва. Говори сякаш разправя виц. Тя не се сърди, не обвинява, за нея животът е бил такъв, какъвто и на стотици хиляди нашенци, смята родопчанката. Разказа и за първата си работа зад граница.

 

Делникът на професията

 

„Денят ми започваше в ранни зори. Бабата ме събуждаше, за да й оправям възглавниците. Въртеше се в леглото, мърмореше докато накрая склоняваше да иде до банята. Следваше процедура, при която аз й сменях памперса, обличах я, а всичко това отнемаше по около час. Едва тогава й приготвях кафе и закуска. Когато тя седнеше на масата, аз започвах да оправям леглата, след което следваше ежедневното чистене на къщата. Всеки ден. Работа, която ми отнемаше поне няколко часа. Едновременно с това разбира се, приготвях и обяда.

Бабата имаше навика да си сменя тоалета по няколко пъти на ден. Учудващо бе обаче, че не обичаше да се къпе. Правеше го веднъж на… два месеца. Иначе всекидневно си сменяше бельото. Всяка една процедура по тоалета й минаваше с мое участие. Имало е дни, когато по няколко пъти ме е разкарвала до горния етаж да й търся определена рокля. След като я облече обаче, намираше някакъв кусур и ме пращаше да търся друга. И така няколко пъти, докато избере кое й „отива за деня".

После излизахме на разходка за малко, понеже тя не може да ходи дълго време. Като се върнем ме изпращаше да помагам на внучката й, която бе на 34 години и живееше в съседната къща. Там трябваше да изчистя, да просна дрехите на децата й. Тази допълнителна работа не се заплащаше. Заплатата, която ми даваха беше малка, само за работата с бабата, а какво оставаше за допълнителната?

Денят ми беше зает плътно, с много малко свободно време. Чистене, готвене, гладене, ходене по комшийки с бабата, които ме гледаха изпитателно и с пренебрежение, все едно, че нямах право даже да седя с тях на една маса. За капак и бабата постоянно се заяждаше с мен. Разкарваше ме до горните етажи на къщата да й донеса разни работи в момента, в който само види, че съм седнала. Не ми даваше даже да използвам лаптопа, за да не хабял ток. Бързах след вечеря за няколко минути да се видя със семейството ми и това беше.

Вечер гледахме по малко телевизия, след което трябваше да го изгася, дори и да искам да гледам още малко не можеше, понеже й пречела светлината. Заради пестенето на ток не можех да чета и книга, но всъщност това беше просто предлог, за да не се занимавам с нещо, което ми доставя удоволствие.

 

***

 

Ядях предимно паста със сос, а тя, като диабетичка, само най-фини меса, риба и салати. Дори плодове ми се разрешаваха много малко, никакво сладко. Работих без договор и за това ми правеха въртели с парите, даваше ми със 100 евро по-малко, защото ако й изчезнело нещо, да имала да го покрие с удържаните пари. Все й изчезваше уж нещо, после го намираше, но до това време не спираше да мърмори, заплашваше, че няма да ми плати и т.н. Постоянно ми крещеше и обиждаше.

Имаше една изба за дърва за камината. Когато камионът ги докара, ме накараха да ги подреждам. А те бяха поне 8 кубика и все големи и тежки. Имах чувството, че просто й правеше удоволствие да ме тормози и да се наслаждава на умората ми. Викаше ми, че у дома вече никой не ме чакал и искал. Къпех се тайно, защото според бабата това бе „церемония", която не е нужно да се върши повече от веднъж в седмицата. Мнозинството от възрастните италианци по принцип не обичат да се къпят, сутрин само се подмиват, и това им е достатъчно. Иначе косите си правят всяка седмица-абсолютен парадокс.

Постоянно ме следеше какво правя, нямах абсолютно никакво време за себе си, защото ако ме видеше свободна без работа, казваше, че няма да ми плаща за бездействие. Понякога имах чувството, че живея в кошмар, в къщата на дъртата вещица, без право на личен живот, на нищо.

Успях да се свържа с доста българки и всички бяха единодушни-да изкарат малко пари и изчезват. Даже мразеха самата държава, макар, че имаше и късметлийки, попаднали на добри хора. Но по-голямата част от т.н. бадантки или гледачки бяха много тормозени, без личен живот, жалки роби с жалки заплати за европейските стандарти. Имаше даже случаи на психично откачили жени, които си разсипаха нервната система за едно нищожно заплащане. До това сме докарани ние, нещастниците от България. Да ходим по света немили-недраги, да работим най-черната работа и да ни сритват по задниците, като кучета. Има и щастливци, но те са само малки изключения. Дори  и тези, които казват, че са добре, пак работят като роби от тъмно до тъмно за пари, с които само си покриват разходите и съвсем малко спестяват, но поне имат квартира и вечер се отпускат сами пред телевизора, без бабички да им казват колко им пречи светлината.

Но в крайна сметка и те са сами, без емоции. Като едни роботи, навикнали само на работа. Няма приятели, няма семейство. Последното ще го видят по време на отпуската за 2 седмици и толкова. Така си минават годините. Някои обаче навикват, по такъв начин, че българският им става с италиански акцент и дори интонация. Стискат зъби защото по време на ваканцията и разтъжването с роднините отново виждат причината поради, която са напуснали страната и блъскат далеч от семейството. И пак тръгват заредени с нови биволски нерви за живота със спасителното евро. Година след година, докато в един момент се оказва, че могат да получават и пенсия от чужбина. За нея обаче са платили най-високата цена-пропуснали са целия си живот, защото той е бил прекаран далеч от сълзите и радостите на семейството".

 

 

*Баданте на италиански означава бавачка. Всъщност това са жените, които се грижат за възрастни хора денонощно. Почивният им ден е веднъж в седмицата. За по-голямата част от тях, единственото разнообразие е пазаруването. Това е и най-разпространената професия за нашенките зад граница.

 

На снимката: Баданте – нашенка се грижи за възрастна италианка

 

Как се пенсионираме през 2013-та

                                     

За да се пенсионират през 2013г. по условията на чл.68,ал.1 и ал.2 от Кодекса за социално осигуряване, осигурените лица трябва да отговарят на следните условия:

Жени: възраст – 60 години и 8 месеца, стаж - 34 години и 8 месеца;

Мъже: възраст – 63 години и 8 месеца, стаж – 37 години и 8 месеца.

Важно: Лицата, които еднократно в предходни години са изпълни условията за пенсиониране (отговаряли са на всички условия), но не са упражнили това си право, могат да се пенсионират в последващи години. Преценката им за право на пенсия ще се извърши не по условията на законодателството, в годината на подаване на заявлението за пенсия, а към действащото законодателство, в годината (старата), когато са изпълнили всички условия.

В случай че лицата не отговарят на условията за пенсиониране през 2012г., същите ще придобият право на пенсия при условията показани в таблицата.

През 2013г. пенсиите за инвалидност поради общо заболяване, ще се отпускат по досегашния ред, тъй като няма промени в условията за пенсиониране.

През 2013г. наследствените пенсии се отпускат по досегашния ред на закона, но има съществена промяна по отношение на изискуемата възраст за пенсиониране на преживелият съпруг/а. Съгласно чл.82,ал.2 от КСО до 31.12.2012г. преживелият съпруг/съпруга имаше право на наследствена пенсия 5 години по-рано от възрастта по чл.68,ал.1 КСО или преди тази възраст, ако е неработоспособен.

С допълване на разпоредбата, изрично е посочено „5 години по-рано от възрастта му по чл. 68, ал. 1", с което се предвижда преценката за право на пенсия по чл.68,ал.1 от КСО на самия наследодател, а не както беше досега спрямо съответните условия на дадената година.

Пример: жена родена на 01.01.1958г., съпругът е починал 2005г. Съгласно досега действащия закон на 01.09.2013г. тази жена навършва 55г и 8м. Изискването за възраст за жените през 2013г. е 60г 8м. т.е. тя отговаря на условието за навършена възраст и наследствената пенсия следва да се отпусне от 01.09.2013г. С направените промени се „отлага" възрастта за пенсиониране, а именно: жената навършва изискуемата възраст по чл.68,ал.1 КСО на 01.01.2021г. и следователно наследствената и пенсия по приетата нова промяна в закона, ще се отпусне най-рано от 01.01.2016г. С направените изменения в КСО от 01.01.2003г. тази жена ще се пенсионира 2г 4м по-късно.