Къде в света 34 000 „богаташи” пикаят на двора

Малък пътепис за политика, пари и панелки

 

Жельо МИХОВ

 

Предлагат кредити наляво и надясно. Раздават се пари под път и над път. Да се чуди човек какво може да провокира тази бизнес инициатива? Да станеш роб, да заложиш живота си, най-ценното? Какво може да се вземе от най-бедния човек в Европейския съюз? Имотът му. Това е парадоксът.

 Сиромахът на Европа притежава ниви, къща на село или поне-минимум жилище в панелна кооперация. Това е, което ни различава от останалия „бял свят". Кадастралните карти ни правят направо баровци в сравнение с другите. Пък банките са си добре. Въпреки кризата, финансовите институции в страната винаги бележат ръст. Завъдиха се и множество лихвари. Боклуците усетиха къде е далаверата. Къде с трън може да се извлачи повече. Нашенецът няма кеш, няма перспектива, обезверен е, но има земя и имоти. Порутената къща на село, олющеният панел в града, лозето, наследено от свекъра, земите в язовира от далечната без наследници чинка… Болшинството от нашенци живеят и ходят върху имането си, разделяйки с треперещи ръце заплатата за сметки, чудейки се как да оцелеят до следващата дата за фиш в календара. Тук покривът е наследствен, кредитното закарфичване е закъсняло, но пък наваксва с бавни, упорити стъпки. Облизва устни дори и за неприветливата, направо отблъскваща, сива фасада на апартамента в панелката.

Имаме ги, наши са, поне засега.

„Трябва да сте доста развит регион щом имате толкова много складове". Това са думите на командирован германец в Кърджали, когато предприятие край Арда все още осъществява търговски взаимоотношения с най-развитата икономика в Европа. Думите му били предизвикани от величествената гледка от левия бряг на реката в посока „Възрожденци". Просто не е предполагал, че панелът става и за жилищно строителство, поне не и в урбанистичното решение от типа „немощта на архитекта".

Добре дошли в земята на Каменната сватба, скалния град Перперикон, изоставените села с порутени къщи, бетонния затвор за водите на „Кърджали" и „Студен кладенец" и квартала, който приюти младите и бъдещето на града-панелният „Възрожденци", елегантно отцепен от останалия град от Огледалото на българската Действителност.

 

Над 1261 родопски жилища нямат тоалетни. Обобщението е направено от статистиците след преброяването на населението в страната през 2011 година.

551 жилища в област Смолян нямат тоалетна, в 3224 липсва баня, а външно WC ползват над 15 000 души, сочат данните от графата „жилищен фонд". В Кърджалийско без тоалетна са 710 жилища, а тоалетна в двора имат 18 339 души.

 

***

 

Табелата вероятно е от около две десетилетия. Олющена, хванала ръжда, мрачна. Надписът Дядовско едва се чете. Търсим местният одушник за проблемите. Намираме кръчмата доста трудно въпреки, че е разположена в средата на селото. Не е лесно да се предположи, че 20 квадрата помещение от бивш хангар на местното ТКЗС ще изповядва проблемите на местните. Обстановката е тягостна. Очукано отвън, задушливо отвътре. Накривени маси и карирани покривки внасят що-годе човешки уют. Зад бара ни посреща собственикът. Прозорецът е счупен, вътре пикират огромни мухи, мирише на джибри. За кафето се чака. Едно по едно и вече е сервирано. Дръжката на едната чашка липсва. Предната вечер в заведението се е разиграл кървав екшън, чийто резултат е бил-пукнати глави, счупен нос, откъснато ухо, потрошени автомобили и заведение. Среднощна наказателна акция в чернооченското село, причинена на… политическа основа.

Десетина души играли карти по масите, когато малко след полунощ в хоремага влиза мъж от съседно село. Сервират му бира, а новодошлият започва да се заяжда с останалите. „Ще видите какво ще стане след малко", били думите на напъдения от съдържателя на заведението. Малко по-късно пред кръчмата пристигат 5 автомобила и около 20 души. Вратата се изритва и кънтят думите:  „К`ви сте вие, бе?! Ние командваме тук!". В същото време отвън започва канонадата-чупят се стъклата, както и електрическото табло. В настъпилата тъмнина нахлува наказателната бригада, въоръжена с бухалки, камъни, а един от нападателите носил дори и боен чук…

Според потърпевшите причината е различни политически възгледи.

Кървави прения в село, където дори табелата отблъсква и гони. В населено място, където всяка читава поляна е плантация за тютюн, а хората се изгърбват от сутрин до вечер. Където къщите са разхвърляни по баирите, за да осигурят ниви на стопаните, където дори кръчмата е в порутена постройка от залязлата мощ на гордото в миналото земеделие. В селото на отчаянието, където земята е господар на съдбите, кръв се лее заради политически пристрастия…

 

***

„Чичка, що има толкова дупки по пътя тук?", питаме възрастен мъж, който едва се набира по наклона на пресичащия село Пчеларово път.

Вдига рамене. Чуди се и казва: „Капка асфалт не е поставяна от години. Не знам. Всичко е така".

Кратерите са големи, всичко е очукано, а автомобилите се движат като джонки, ту наляво, ту надясно. „Барем да бяхте поставили в рововете чакъл", продължаваме. „Да бяхме млади и асфалт щяхме да си турим, за какво говорите сега", маха с ръка пенсионерът и продължава нагоре по пътя. Спира се след няколко метра и поглежда назад. Цъка с език и тялото му захваща отново да се клатушка с ръце зад кръста, хванали платнена торбичка. Сякаш окончателно обърна гръб на младостта и миналото.

Всичко там е минало. През един от баирите още стърчи пирамидата от границата преди 1912 година, обясниха ни местни. Минало е и порутеното училище, което щяло да става някакъв спа-център. Подминаваме го, а от двете страни на пътя се редуват рушащи се къщи с ремонтирани постройки, спазващи стила и духа на Източните Родопи. „Много заможни хора купиха имоти тук. Реставрират старите сгради, правят ги като китка, вдъхват им живот, красота на селото, но то замира. Година след година. Младите искат да дойдат за ден-два, по отпуски, да помогнат на старите и заминават. Няма как да останат за по-дълго. Тук има само тишина. Намаляваме все повече, а преди не беше така. В началото на миналото десетилетие доста млади пенсионери решиха да се върнат и заживеят обратно в селото и някакси се понапълни. Петнадесет години по-късно картината е коренно различна и пуста. По-заможни хора търсят тишината и реставрират селото, купувайки имоти. Това е. Рядко обаче се продават къщи. Напускат окончателно само тези, които завинаги бягат от страната. Тези, които никога няма да се върнат назад", разказват местните.

Питаме за кръчма. Казват ни, че има една, но тя рядко работи през деня, а вечер-само по празници, когато младите се връщат, за да видят възрастните. Насочват ни по надупчения път, нагоре-„към вековния бор край старите гробища" в посока Минзухар. Там било по-голямо и имало няколко, дори едната предлагала и пресен шаран.

Ако тишината е като море, то селото е под водата, на дъното.

 

***

 

Тръгваме нагоре. След няколко километра сме на мегдана в съседен Минзухар. Наблизо има чешма. Разкривен надпис уведомява, че не става за пиене. Намираме и кръчма. На масите отпред „висят" няколко млади хора. Оказва се, че са само за почивката тук. Един е „окончателно" местен, защото нямал късмет за чужбина. Останалите са гурбетчии. Пият бира с работни дрехи. „Така е у дома ваканцията. Винаги има какво да се свърши, а работата никога не приключва. Но вкъщи винаги е по-спокойно. Както виждате, има време и за биричка дори на обед", казват с усмивка младежите. Пред заведението има паркирани два джипа. Покрай тях минава и каручка, пълна догоре със сено. Възрастен мъж крещи нещо на магарето, а в устата си дъвчи ръчно свит фас. Спира за момент пред кръчмата, изтрива с кепето си челото и маха на останалите. След това продължава.

Погледите ни улавят що-годе същата гледка. Стари къщи, редувани с романтизма на новото строителство с привкус към миналото. Питаме дали се продават имоти. „Рядко, но и обявените бързо намират нов собственик. Но трябва да е местен. Рядко чужд човек ще си купи тук нещо. Пътят е лош, а без кола-това са няколко километра до най-близката спирка за автобус за Кърджали или Хасково", отговарят ни. Разделяме се.

 

***

 

„Обичам те, злато". Надписът от анонимен влюбен се кипри върху порутена сграда в близост до въжения мост, от страната на кърджалийският квартал „Възрожденци". Призрачни строежи, олющени блокове, мрачни графити са първите признаци на урбанистичния упадък в подредения панелен „рай" край Арда. Според местните „философи" обаче, това са първи свидетели на несподелената любов. Тя пък може да се роди и на най-необичайните места. Дори във вход с липса на осветление, но със страст, „отъркана" о падащата мазилка вместо сатенени чаршафи. Еййй, звезди светят и над мрачните панелки!

Сивите гиганти се стелят покрай брега на „Водно огледало". Перверзно съжителство на тоталитарния размах в архитектурата с „натокани", разноцветни млади „гаджета", облечени в топлоизолационни дрешки от новоизлюпени дизайнери в строителството. Подобно мечтата на всеки махленски гросмайстор-да плакне зачервен поглед по полата на гадже, чиито роднини са на туба бензин от местоположението й. „Възрожденци" има своя собствен ритъм, своята душа, а пулсът на квартала е в пъти по-учестен от останалите точки на града. Причина за големия наплив новодомци от различни части на Родопите. „Няма лошо. Малко свежа плът от селата и малките градчета. Те ли ще ни оселячат или ние ще ги омахленчим, времето ще покаже", пък коментират местни, облегнати по „тенекиите" с надпис „Опасно за живота". В квартала клюките се разпространяват със скоростта на електроенергията, преминаваща през мястото за одумки на махленците.

Край панелките всичко се знае, а патрулките са чести гости. „Много сте задружни в тая част на квартала, нищо не издавате мама ви да еб… Кажи кой сви телефона бе…", редеше ченге по време на разпит на изтрезняващ, свидетел на пиянски търкал в градините на Арда. „Не знам, пиян бях, питайте К.", чуват отговор органите на реда. „Вече го питахме, тоя каза същото и посочи да се обърнем с въпрос към теб", казва полицаят и издишва цигарения дим в лицето му. „Ъъъ, тогава търсете GSM-а някъде по дъната на бутилките", смее се и след час вече пие бира в квартала…

 

И време за любов

 

„Ти оная, фирканата, къде я закара снощи?", започва разговор компанията след бърза оперативка за случилото се в полицията и насочва вниманието си към разпитвания. „Прибрах се вкъщи с нея и кой още дойде, забравих. Дъртата вдигна скандал как се влача с толкова пиян народ посред нощ и вдигаме гюрултия… Теглих й една и излязохме. Къде, къде и й викам: „Аре да се разходим до „Романтиката", пък тя се нави", заразказва викания в полицията. „К`ва „Романтика" бе, к`во е т`ва, нещо ново ли отвориха?", пита трети. „Тъпан, ти не знаеш ли?", започва масов смях. „Ново е да, за теб. Слизаш надолу през гаражите и тръгваш покрай Арда, по прашасалата пътека. Внимаваш с гов..та от на циганина кравите и стигаш под Новия мост. Е, там е", упътват гидовете и подканят незнанието да се заплати с по една бира от съседния магазин. „И друг път за Коста, дет` тъпАни селянки под моста, да не питаш", му казват на изпроводяк.

„Жаби крякат, комари хапят, нищо не виждаш… романтика и ехо под моста с „ох и ах", продължава разказа панелният жител. „По едно време мадамата и тя: „дай да пушим, че тогава да продължим". Баси, провали ми цялата тръпка и т`ва беше. После на прибиране ме чака патрулката и хоп-къде изчезнал телефона. К`во ме занимават с подробности?", довършва разказа с неуспешен опит да потули звукът от оригване след надигането на бутилката.

„Чудно ни е тука. Излизаш от блока и след броени метри си до реката с бира в ръка. Кеф ти барбекю, кеф ти само зяпане. Къде го има това? Парите вярно са кът, ама за жълти стотинки да си на такъв рахат и да отмаряш, никъде го няма. Това е единственото място, където с продънен джоб можеш да си айляк, да се напиеш, надрусаш и да еб.. Взимайте стъклата и да слизаме надолу, може и скара да палнем" , подканя друг след разказа..

 

***

 

Най-доброто място за живеене е там, където човек се чувства щастлив, дори когато пред погледа му се извисяват панелните надзиратели в собствения му затвор или порутените спомени на миналото му само на няколко километра, в близкото село.