В дъното на горчивата чаша на прехода: В клиника „България” излекувани са само оптимистите

Жельо МИХОВ

 

Живеем в шантав свят, напълно откачен. Дали останаха нормални в него или всички изперкваме по малко от ден на ден? Най-подобаващо е да признаем второто, защото в противен случай излагацията за пред историята ни ще е още по-мащабна. По повод кървавия разпад на Югославия, един съвременник бе казал: „Навсякъде се случва да дойде някой идиот на власт. Обаче при нас всичките дойдоха по едно и също време". А пък при нас е въпрос на време.

Истински истории за откачената реалност, а колко има още...

 

Горещ юлски ден. Годината е 2011-та, градът-Кърджали. Семейство събира под балкона си полицаи, пожарникари, психолози. Причината-искат да сложат край на живота си, хвърляйки от балкона дори и детето. Твърдят, че са станали жертва на имотна мафия с ръководител техен близък роднина. Частният съдебен изпълнител вече е почукал на вратата им, те се барикадират и са готови на всичко за покрива, за който са блъскали години в чужбина.

Купили апартамента преди време в новостроящата се сграда в центъра на града. Продавачът е роднина на мъжа. Плащат повече от половината. Подписват документ и за останалата сума, но... „Под негова диктовка подписахме разписка, че дължим 42 000 лева, но не за доплащане, а едва ли не, като получен заем. През ум не ни мина, че ни крои шапката. Стана така, че ни взе и парите, и апартамента", през сълзи разказват пред медиите двамата. Изтеглили са банков кредит и са ипотекирали мечтаното жилище, за да не „висят" на близкия си. Година по-късно обаче, въпросният обявил, че не е получил останалата част от сумата. Семейството пък няма документ, с който да докаже, че се е издължило – парите са броени на ръка. Роднината печели делото. Съдия изпълнителят им казва, че дължат още 30 бона. Осъдени без дори да бъдат призовани и да разберат…

 

***

 

„Всички са за трепане. Не е само Русев. Не може само той да е виновен, не може само той да е управлявал цялата тази измамническа схема. Не е сам, но само той изгоря. Боли ни, изгубихме парите си,  жилища не получихме. Толкова пъти съм полудявала като се замисля, че ми е идвало да си купя оръжие и да го гръмна още на входа на съда като идва, да знаят и другите какво ги чака. Не може да има такова беззаконие спрямо обикновения човек. Нито една институция не се ангажира навреме и затова изгоряха толкова хора. Трябва да се трепем по улиците ли, за да има възмездие? Защото тези пари ни бяха живота. Тези жилища ни бяха гаранцията за спокойствието занапред, покрива над главите, защитата за семейството. Отнеха ни го. Отнеха труда и спестяванията ни. Сега има осъден, но няма възмездие. Явно нещата ще потръгнат като започне да се гърми по алчните хиени, които ни ограбват. Тежко ни е много", реди жена пред съдебната палата в Кърджали. Тя чака за пореден път обвиняемия Христо Русев за измама с имоти да се изправи пред Темида по второто си дело. Десетки са купували от фирмите му апартаменти, които се оказват продадени и на други. В крайна сметка парите ги няма, жилищата също. Измамникът няма и стотинка, а в последната си изповед преди да влезе в затвора заявява, че е изигран от бившата си жена и адвокат, които придобиват всичко, което са имали фирмите му.

Равносметката? Над 60 души излъгани, „потънали" над 800 000 лева, един човек в пандиза за 8 години и много неизвестни.

 

***

 

Вали слаб дъжд. На покрива на панелен блок край Арда се виждат две фигури. Мъжете стоят един срещу друг, а помежду им виси врата от асансьор. Двамата я разлюляват с ръце и изхвърлят надолу с вик „Паиисеее!". Тя се сгромолясва с тътен, чупейки малко дръвче долу. Десет минути по-късно, двамата са на терасата на последния етаж. Следва отново вик и хвърляне на гардероб. Той се разбива в земята, а железарията от него се разхвърчава наоколо. Двамата слизат след малко и започват оборка на метала. Асансьорната врата пък се качва в „Голф" с отворен багажник. Маршрутът е пунктът за вторични суровини. Половината от портата на подемното съоръжение стърчи от задницата.

„Какво е това бе, да не е крадено?", пита посрещащият ги в пункта.

„Не бе, ти луд ли си? Това си е мое. Аз лично съм я доставял като беше развален асансьорът. Сега не ми трябва. Той не работи", е отговорът.

Парите не са много. Но стигат за една вечер. Доволно. Пиене, скара, мохабет…

Що ли няма повече врати? Всеки ден по една и животът може да се преглътне по-лесно. Обаче няма. Няма и работа, няма и надежда. Мимолетна забрава на действителността. „Наздраве!" на компанията, повторено няколко пъти. Следва скандал, тежък махмурлук и отново същото тягосно битие, но с една врата и един гардероб по-малко. Две неща по-малко до пълната лудост. Колко непотребни вещи останаха?

 

***

 

„Аз съм над закона и не ми пука от нищо. Никой на тази земя не може да ми каже какво да правя и…", крещи млад мъж в гараж. Времето е около обяд, навън пече, а двадесетгодишният вече надига малка пластмасова бутилка с ракия. Казва, че е домашна, разредена с енергийна напитка. Гласът му надвиква и касетофончето в гаража. Няколко човека стоят и го гледат, докато превъзбуденият вади газов пищов от панталона и започва да щрака наляво и надясно. В пълнителят няма никой. Пак го мушка в гащите и продължава да се „тонизира"…

Около един часа след полунощ същият се провиква в слушалката на спешния телефон 112. „Откраднаха ми пищова, комшията ми го взе", изрича на оператора. Пристига патрулка. Полицаите се качват до „потърпевшия" и разбират, че само два етажа по-нагоре е отнелият имуществото. „Не можах да му оставя в ръцете оръжие на този шантавия. Попитах го дали има разрешително и кой му го е издал. Взех му го докато не ми покаже документ. Защото както го размахва незареден, така може и да го стори с пълен пълнител", следва оправданието. В крайна сметка притежателят е отведен до районното.

Сега пак е над закона, пак с малката бутилчица ракия. До следващия път, когато друга „гениална" мисъл го връхлети.

 

***

 

„Яжте ми кула! Чухте ли бе, кула да ми ядете!", крещи доволно пиян мъж на кърджалийски булевард. Поканата е отправена посред нощ към двама кибици, седящи на пейка в автобусна спирка. Фирканият не може да произнесе буквата „р" и това предизвиква бурен смях у пиещите бира непознати нему.

„К`во каза? Куул ли? Знаеш английски значи, браво бе!", му отговаря единият. Мъжът се олюлява и се мъчи да фокусира и асимилира казаното в тъмнината. След известно мълчание повтаря поканата за „кула". Следва пак смях и: „Върви си по пътя да не се стелеш после по него! Аман от отрепки, които си търсят белята, баси психопатите!".

„Аз съм лаботник. Бачкам здлаво. Да го духат всички. Аз, аз, аз съм номел едно! Ше ви купя всичките на аванс само", дума пияният и размахва пръста, канейки се, но в малко по-друга посока. Главата кандилка тялото като махало.

Чува се лек вик на около двадесет метра. Задава се тъмен силует, който напредва със същата пиянска съсредоточеност да запази равновесие и да стои на краката си. „Кула" го фиксира и тръгва срещу му. Срещат се на около два метра един от друг. Мълчат и се зяпат. Тогава бачкаторът иска цигара с думите: „Дейй и кулви, изпиха ми палите, имаш ли една цигала, блатле?". „Луд съм, не ме закачай, че и аз за цигара човек убивам бе, еййй!", е отговорът и двамата се разминават. „Яж ми кула, аз да не съм нолмален!", провиква се бачкаторът след около пет минути мислене и на около вече петдесет метра от доскорошния си събеседник. „Добле, че не взех автомата", казва „Кула" сякаш на себе си и тръгва. Губи се в тъмнината. Настава тишина, пропукана само от едно „Наздраве!", чуто от двамата на спирката.