Бавно, но сигурно народът изтрещява: Жега е сега, пейте робини за празната тава от баницата

Слънцето прежуря на обед. Пазарът в Кърджали. В полето, където ще се прави следващия етап на парк „Арпезос-Север" все още стоят ламаринените работилници на мургави майстори-ковачи. Юли все още не е встъпил, а цялата му изпепеляваща жар хвърля вересии върху земята. Тревата вече е пожълтяла и изсъхнала сякаш август е преотстъпил мястото си на септември. Единственото свидетелство за живот са няколкото минувачи, запътили се в жегата през пасарелката и едва доловимият говор на изпържените под ламарините майстори на желязото. Разкривени надписи от блажна боя на входовете свидетелстват за способностите им.

„Ееей, майсторе, можеш ли да ми наточиш това?", пита клиент, спрял се пред една от „фирмите". В ръцете си носи диск за рязане на месо.

„Дай!", отсича запитаният. Хваща диска и след по-малко от минута го връща с острие като скалпел.

„Колко?", пита клиентът.

„Оооф, айде от мен, само десет", отговаря майсторът.

„А двадесет не искаш ли?", контрира му клиентът.

„О-ха!", светва погледът на търговеца.

„Аре сега вземи тези два лева, че и дискът не струва нов толкова, колкото му искаш за острилката. Няма „ама", вземай, щото за една минута работа и в Германия не вадят такива пари! Не се прави на луд", казва клиентът, подавайки двулевката.

„Ти си луд бе, батка!", отвръща майсторът, прибирайки банкнотата.

 

***

 

„Жетва е сега, пейте робини тез тъжни песни", бе написал поетът. Един многострадалец, съвременен ученик, заради пустата любов бе рекъл, че същият бил наистина луд щом си оставил любимата и тръгнал въстания да вдига, че чак да мре за „нещо неосъществимо"...

137 години по-късно нещата са доста по-различни, само дето мизерията и жегата са  същите. Ценностите станаха туршия за кварталните кръчми, нищетата победи мечтите, любовта скъси хоризонта и може да се види на пет мастики върху дългите „пиедестали", разкрачени върху шопската, с малко плат по тях и липсата на всякакъв между…

„Аз разпределям баницата, аз казвам на кого по колко", думаше в речта на живота си един политик. Хич да не е било сказанието на битието му, но беляза истината за прехода и извращенията на всички власти, редуващи се като затлъстели, потни чичковци на млада проститутка. Една такава демократична, готова на всякакви любови. Луда работа, ама не за тоя, дето изяжда „баницата". И така „тайно и полека народът" изтрещя „с няколко века" поне напред.

Тук винаги мразещи се партии могат да се договорят, тук винаги струващото десет лева може да се шитне за два, тук е страната, която не е легализирала проституцията, но пък същата се „опазва" по Конституция. Луда работа. Над родното кукувиче гнездо изглежда Макмърфиевци няма или просто не са чути, или пък така са изтрещели всички, че вече смятат и празната тава за …баница. Засега просто се хилим или псуваме разпенено. Но както е казал оптимистът: „Може и повече".

 

„Родопи войс"

 

Вижте темата на броя – тук и тук