Шампанско и ягоди за Европа - пот и 700 евро за Севал и Дафинка

Надежда и сълзи е животът им

Жельо МИХОВ

 „Дойдохме от Шумен, две семейства. Свързахме се с фирмата в Кърджали, която осигурява работа зад граница-одобриха ни и заминаваме. У дома е като навсякъде в малките градове-няма работа или пък е недобре заплатена. И така, сега с мъжете тръгваме. Колкото изкараме", обясняват две жени докато мъжете им свалят тежките куфари от автомобила и ги подреждат при останалите, натрупани на тротоара в близост до паркинга на пазара в Кърджали. Само след минути там ще пристигне автобус, с който около 60 души ще заминат на хиляди километри, за да изкарват прехраната си. Някои от чакащите са на възраст над 45 години. Пътят им ще ги отведе до Северна Франция, където ги чакат напълно оборудвани каравани и… огромни насаждения от ягоди, които ръцете им ще трябва да пратят в потребителската кошница на французите средно за около 700-1000 евро на месец. Толкова се надява да получава поредната „пратка" нашенци, които са готови да изоставят родните домове и да превиват гръб на хиляди километри зад граница. Много от заминаващите коментират, че вече са почерпили опит от свои роднини, близки и познати относно какво ги очаква на нивите в чужбина.

Заминават електротехници, шивачки, учителки, готвачи…

„Мъжът ми работеше преди години в завод. Затвориха го и стана таксиметров шофьор. Аз останах без работа. Децата са студенти и скоро ще си поемат собствения път. Решихме се да заминем без да мислим особено", разказва Хафизе. Тя ще бере ягоди, а съпругът й започва работа в цех за транжиране на пилета. „Аз ще съм на жегата, той на студа, но важното е, че вечер отново ще сме заедно. Когато приключи работата по ягодите, смятаме да останем и за другите култури. Колкото издържим все ще е файда. Нямаме бърза работа у дома", посочва с усмивка на уста кърджалийката. Убедена е, че до пенсия едва ще успее да изкара в България, за това целта със съпруга им е да успеят да заделят колкото се може повече пари „за по-нататък".

49-годишният Сабри вече е с дълъг стаж зад граница. „Миналата година бяхме заедно с жена ми в Швеция-на оранжерии. Отново ягоди. Докарвахме си по около 2000 евро двамата общо на месец. На Север се заплаща най-добре. Сега тръгвам в друга посока, но само аз-за няколко месеца. Жената остава да помага на студентката в къщи. Аз също де, но като се върна със спестеното", категоричен е мъжът, вдигайки куфара с багажа си. Чантата не е голяма, но по думите му е събрала всичко необходимо за няколко месеца.

„Трудно е докато кръстът се пречупи…"

„За първи път когато заминах да работя ягоди, беше в Испания. Много топло. Най-трудните дни бяха през първите две седмици. Толкова време трябва да се пречупи кръстът. Боли много, неописуемо. Едва ставаш от леглото. Всеки ден прегърбен. След това се свиква и не усещаш нищо", разказва 46-годишната Дафинка. Жената споделя, че вече почти няма земеделска работа в цяла Западна Европа, която да не е вършила. „След като човек се справи с ягодите, другото не може да го уплаши. Портокали, мандарини, грозде, чушки, домати, каквото и да е. Работим предимно жени от нашия край, но има и от други части на страната. Където и да съм работила, на нито едно място местни не се хващаха с това, което ние вършим. Нито веднъж не видях испанка, португалка, французойка, британка да превива гръб на нивата. Идваме, за да им свършим работата, която никога самите те няма да захванат. Чувствали сме се като робини, да. Но никой не отива зорлем. Знаем, че ще е трудно, дават малко пари за техния стандарт, но доста повече от нашия. Аз лично отивам за по няколко месеца и после се връщам. Почивам си известно време и пак стягам багажа за някъде. Хубавото е, че могат да се спестят пари. Като се плати наем на някои места, храна, чисто-зависи и от работата, остават по около 700 евро на месец. В едни полета си, край малки градчета. Почива се обикновено един ден в седмицата. Няма къде да се ходи, къде да се харчат пари, така че се пести. Безумно скучно е наистина. Единствено и само работа, няма забавления, няма телевизия, само разказите на останалите жени. Това е животът за нас", разказва Дафинка.

Последно сбогом с дома и пенсията

„Цял живот работих тук. Сега обаче нещата станаха трудни. Няма работа, годините вече тежат и ден след ден надеждата се губи", казва с тъжен поглед Виолета. 53-годишната жена е висшистка, но това за нея вече е без значение. На борсата от месеци, тя иска ново начало за себе си. „Не желая да стоя без работа, а на всяко интервю да се чувствам задължена за това, че поне са ми обърнали внимание, канейки ме на събеседване. Никога не съм си мислила, че така могат да се случат нещата в страната ни, че хора на нашите години да се чудят къде да започнат работа. Смятам да остана в чужбина възможно най-дълго време. У дома явно няма място за хора като нас. Няма място и за младите и тогава за кого има? Автобус след автобус си загиваме", категорична е Виолета.

„Пенсията е някакъв мираж. Година след година става като непостижима цел. Не, че е радващо да вземаш 150-200 лева и да смяташ, че това е почивка след всичкия труд. Тези пари можем да си ги върнем в хазната и да си ги ползват със здраве. С тях и без тях… По-добре да си пукнем от раз и всичко да свършва, отколкото подобна подигравка", разсъждава 52-годишният Севал. Зад гърба си има над 30-годишен стаж. По думите му обаче, едва ли трудовите му години ще му осигурят достойни старини.

„Захванах се със земеделие зад граница. Огромен труд, за да направя с тези две ръце стопанство. От нищото съградих образцова градина. Е, и? Две години гледах всичко като мое. Ядосвах се, че отношението към земята на чужденците не е като на нашенци. Подиграват се с реколтата. Изхвърляха продукция защото едното листо на марулята било увехнало, защото уникалният български розов домат нямал пазарен вид и други тем подобни. Болеше ме сърцето като гледах как един толкова огромен труд, правен с любов, се унищожава от некадърници, които дори не знаеха, че картофът се вади от земята", разказва родопчанинът.

Мъжът е работил в стопанство в чужбина, участвайки в изграждането му, както се изразява самият той, от-до. Заграждал е нивите, орал е земята, отглеждал е продукцията, продавал я е и… я е изхвърлял. Защото, според шефа му, нямало пазар.   

„Изкарах две години. От нищото правехме нещо. Всеки един зеленчук ставаше благодарение на нашата пот, обляла го заедно с водата. Мило е, като нашата земя. Тази, която изоставяме, за да гледаме чуждата. Зарязваме своето и…, мъчим се на хорското. Престъпление е", категоричен е родопчанинът.

Раменете му се повдигат с тежката въздишка, намествайки раницата на гърба му. Той се навежда и грабва огромния сак, за да го отнесе към автобуса, който всеки момент ще потегли към новата нива. Натежал и тромав, той тръгва към границата, а пътниците са впили жадни погледи от стъклата, сякаш за да запомнят още по-добре изпращащите ги родни пейзажи…

24rodopi.com 

На снимката: В тези чанти е побрано най-необходимото за заминаването, което да осигури най-нужното-чувството за по-голяма сигурност в бъдещето