Цитат на деня: В Джебелско превеждат уроците от български на турски език

  Основно училище "Христо Смирненски", в село Мишевско, община Джебел - 7-8 деца стоят в двора, дъвчат банички, а между краката им се промушват кокошки. Имат час по физическо възпитание. Учителят не се вижда. В ъгъла на двора се мотае топка.

Училището е едно от тези, в които просветното министерство установи, че учители и ученици трудно се справят с българския език. Според образователните експерти доскоро там часовете по майчина реч били повече от часовете по български. Тази практика е прекратена след намесата на регионалния инспекторат. По-големият проблем е, че незнанието на официалния език автоматично праща тези деца в групата на отпадащите ученици (20 000 на година в България). А държавните програми "за равен шанс и достъп до качествено обучение" се оказват празни думи.

"Учи се 4 часа майчин език и 7 часа български", твърди директорката Сабрие Саит.

Тя е от 3 месеца в училището, в което се обучават общо 16 деца от 1-ви до 7-и клас. Главната книга, в която е записано какви предмети и по колко часа се учат, обаче се оказва строго секретна. Саит отказва да я покаже. Учителите също не искат да говорят по темата. Директорката се намесва и обяснява, че тя ще се изказва от името на всички.

"Учениците изпитват трудност в усвояването на българския език.Това е основен проблем в Кърджалийски окръг. Нормално е. Средата играе голяма роля", твърди тя.

Седмокласниците се справят добре с българската реч и с уроците. Малките обаче имат проблеми и се налага често в часовете да има превод. Никой обаче не се отказвал да ходи на училище. Имало едно дете, което всеки ден минавало по 3 км пеш, за да хване училищното бусче. Педагозите пътуват от Кърджали. "Децата тук нямат равен шанс с останалите, трябва да са много активни, за да успеят", казва директорката.

Учениците обаче не смятат така. "Ще стана ветеринар и ще уча в Стара Загора", казва седмокласникът Радомир. Неговата съученичка Атижен обяснява, че любимият й предмет е музика. "Обичам песента "Йовано, Йованке". Преди да стане ясно какво иска да работи, се появява преподавателият по английски език Яшар Мехмед. "Нашите деца нямат желание да учат английски. Не знам защо.

Те просто нямат мотивация, сега не е модерно да учиш", твърди той. "Времената са такива", приглася му колежката Шерин Емин.

Същата е картината в училище "Васил Левски" в съседното село Устрен. И то е проверявано от образователното ведомство. "Имаме проблеми с децата, на които им е трудно да учат български език", казва Айгюл Муса, учителка по български език и литература и по физическо възпитание. Добавя, че учителите обясняват уроците на турски, за да могат децата да ги разберат. В селото цари беднотия, а повечето хора са на гурбет в чужбина или в София. Вучилището е студено, стените са голи. Детски рисунки са залепени само на входа. В учителската стая има една малка масичка и няколко стола.

Строго спазваме изискванията на образователното министерство за обучение по майчин език и по български, но ситуацията при нас е различна, казват учителите. Каква точно е тя - не става ясно. Защото в училището настава истинска паника при пристигането на екипа на "Труд". Всички като в транс повтарят, че спазват законите. Децата са предвидливо скрити в класните стаи.

"Обидени сме на статията във в. "Труд", в която пише, че майчин език се учи повече от български ", твърди зам.-директорката.

Тя категорично отказва да се представи и се хвърля да затваря компютърния кабинет, в който екипът на "Труд" видя, че децата четат турски сайт. Нищо че от образователното министерство имат строги изисквания какво се изучава в часовете по информационни технологии. Да имаше българчета между нашите деца, по-лесно щеше да бъде", казва директорът Салимехмед Хасан. Той ръководи съседното училище, което също се казва "Васил Левски", но е в село Генерал Гешово. Дотам път няма, но училището направо грее. Най-отпред се веят чисто нови българското и европейското знаме. До входната врата стои масичка с червена плюшена покривка и стар звънец. Има охрана, посетителите се записват - съвсем като в "тежкарските" гимназии в столицата. Директорът е повече от гостоприемен. И разказва без притеснения за регионалните проблеми в образованието. В неговото училище се обучават 11 ученици. В трети и седми клас няма нито един. Но има детска градина с 9 деца. Хасан не крие, че децата трудно говорят български, че майчният език се предпочита в личните разговори.

Средата е виновна децата при нас да са по-назад от връстниците си в големите градове, твърди директорът. Шансовете им са по-малки да успеят в живота, не крие той. Но по-голямото му притеснение е, че всеки момент може да затворят училището и децата да заминат за с. Устрен.

Директорът запознава екипа ни с учениците. Малчуганите от 1-ви и 2-ри клас учат за великденските яйца. Щом ни виждат, децата се притесняват. "Нищо, нека свикват", казва директорът и обяснява, че те "рядко виждат хора извън семейната си среда".

Не е проблемът в знанията, които ние преподаваме на децата, а в това, че сме далеч от града и възможностите са много малки, заключава Хасан.

Ирена Колева, Труд