Пияният абитуриент продума на учителя в „Плейбой” бара: Разкарай се, такива цици не съм виждал!

„Когато пристигнахме на „Златни пясъци" вече се свечеряваше. Беше ни малко странно. Никога не бяхме ходили на море през май. Сякаш курортът спеше. Топло и прекрасно. Спокойно, а по улиците се разхождаха само чужденци. Баби и дядовци от Англия, Швеция, Русия…

Кажи-речи в хотела бяхме само нашият випуск. Метнахме багажите и се пръснахме. Вървейки по една глуха уличка намерихме малък склад на едро. Не взехме много на „едро", само около 40 бири. Носихме ги с найлонови торбички обратно към хотела. Няколко човека. Започнахме да фиркаме на терасата. В този момент отдолу мина някакъв абитуриент. Разбрахме, че е такъв само по опънатите черни чорапи, обувките и сакото, метнал на рамо. Беше по боксерки и гол до кръста, лъкатушеше пиян и явно търсеше хотела си. „Започва се!", викаме си. Нашата бална вечер щеше да е утре. Продължихме да се наливаме. Малееее, кеф! Никой не може да ти каже копче, не може да те изгони от час, да ти пише двойка, да те… нищо.

Уговорихме „екстрите" за пребиваването. Тогава възможностите (поне на повечето) стигаха само до трева. Започнахме да разопаковаме багажите и… настана лудница. Ходихме от стая в стая и навсякъде положението бе едно и също. Превърнахме хотела в борса за алкохол. Вадеха се всякакви бутилки. Каквото дойде на ум. Уиски, водка, домашляци, стекове цигари, пури… по окопите на фронта ожаднели войници не биха употребили повече материал, отколкото едни абитуриенти…

 

На следващия ден, 10 минути преди официалното започване на балната вечер

 

Стоим си в стаята и по терасата, около 15 човека. Обсъждаме първата си вечер. Пръснахме се по всякакви барове в курорта. Бродехме навред и умувахме като свърши официалната част, къде да забием след това. Все още махмурлии, така и никой не си спомни, че по програма ни очакваше нощния клуб в самия хотел.

Почука се на вратата. Учител ни извика да слизаме, за да се започва тържествената част в ресторанта. Култово! Хората вече се снимат, заемат масите, ронят сълзи, а ние стоим все още по къси гащи и потници-всеки грабнал по една бутилка „твърдак" и отпиващ господарски, все едно половината курорт за него работи. Разпръснахме се по стаите и започнахме приготвянето. Ба, до 7-8 минути всеки бе готов.

В ресторанта бе яко. Докато другите все още се снимаха за спомен, вече бяхме хвърлили настрана и ризи, и вратовръзки. Официално започна балната вечер, ние официално открихме наливането. Дори не помня какво бе менюто, а и едва ли някой от масата ни все още си спомня…

Пиене, пиене, малко клатушкане в имитация на танц, пак пиене, пиене. Приключихме с ресторанта и се преместихме в бара. Имаше шоу на травестити. Честно, в тъмното трудно се разбираше дали и сред нашите празнуващи нямаше такива. Размазани гримове, изкривени от пиене и друсане мутри, мани.

Загрижени учители бродеха по дансинга и вземаха бирите от ръцете на видимо по-пияните. Те пък от своя страна си набавяха от бара още… И така до сутринта.

Това за бара. Междувременно други решиха да усвояват родителските субсидии по различен начин. Показваха снимки след като се прибрахме. „Виж, споделя, обявиха ни промоция 350 лева за три мадами. Половин час". На пик-овете едни ухилени, голи проститутки с нашите герои. Единият ходеше на лечение месец след преживяването. Като пази от осми клас кондоми за повода, така е.

 

Морето удави задръжките

 

Последната вечер удави в морето всякакви задръжки. Балът отмина, останаха откъслечните спомени и няколко часа време преди заминаването.

Програмата отново бе ясна. Поркане на терасата до падане на мрак и бегом навън. Бяхме обиколили почти всички барове. Изкараха ни този път под строй. Трябвало целия випуск да бъдем заедно. Пет години не бяхме, че сега ли?! Под строй в една дискотека.

Пак купон, въпреки конвоя от учители. Светлините те объркват още повече. Въртиш се се, а картините се сменят като пред телевизионен екран. В един момент забелязваш как някой повръща до тонколона на дансинга. Губи се пейзажът и взорът се отправя към близка маса, където момче и момиче сливат сънищата си, спейки глава до глава. Следва картина на „кавалер", налагащ с карамфил от 10 лева отказващо да го приеме гадже.

Главата е като центрофуга на пералня… Всичко спира, след като се свири сбор и трябва вкупом да поемем към хотела.

„Ей, тука копелета не сме ходили!", казва дрезгав глас от строените пред бара. Посочва в близост до дискотеката „Плейбой" бар. Събираме се за тръгване. Приличаме на пленени войници при обсадата на Сталинград, отколкото на ученици. Раздърпани, разпасани, рошави и уморени.

 

Гърди или под строй, ммм по-добре гърди

 

Дезертираме от групата. Влизаме около 5 човека. Няма никой освен десетина проститутки по „щъркелите". Сядаме и поръчваме. В този момент започва поредният танц. Излизат момичетата и правят всякакви стойки и чупки. Краката им са целите в синини…

Една от наемните момичета стана от мястото си и дойде при момчето, стоящо вдясно от мен. Започна да го прегръща. Той, явно си помисли, че като завършваш всичко е „кьорсофра" и всеки може да седне на нея.

-          Хай, да ходим към хотела, вика й.

-          150, отговаря тя.

-          Не е ли малко много, стъписан отговаря абитуриентът.

-          Даже е малко бе, селянин, обръща му гръб тя и се насочва обратно към мястото си.

„К`во стана бе брато", му викам аз. Той само се пули и кима. След около половин час разбра явно каква е работата и дума замазващо положението: „Тая па, тръгнала да ме сваля!?". Ако имаше 150 кинта друго щеше да говори, ама нейсе.

Та, ние си зяпаме, а навън още стоят останалите формирования абитуриенти. Оказва се обаче, че не могат да тръгнат без нас. Първо пратиха „парламентьори". Влизат двама и ни казват: „Ходом". Моля!? „Аре, бягай бе!", ответен удар.

Момичетата вият тела по пилоните, току пред очите ни и всички останали сетива на „работа" след целия алкохол. Вратите се отварят. Влиза учител, втори, трети. Призивът „Момчета, нека да тръгваме!", остава нечут. Зяпаме мадамите и добре, че е тъмно да не видят как се червим от кандърмите на отговорниците за нас.

„Махни се, платил съм си, а и такива цици не съм виждал!", избухва единият от компанията. Сега наред бяха учителите да се червят от тези думи. Тръгнаха си. Цялата кохорта отвън. Ние висяхме заради циците до сутринта.

Пред автобусите всички бяха строени на другия ден. И „цицоманите" също, но не знаеха изобщо къде се намират."

 

Записа:

Жельо МИХОВ