Копнежът е в колите и парите… под едрите „звезди” на кака Фуста

 Войната на новите таралежи

 

„- Що не вземем да отвлечем Тончо, бе? Така ще натиснем оня бабиер. В Америка постоянно отвличат деца.

- Да, ама тук не е Америка, ще откачим такъв бой, че…"*

 

 Този цитат е от български филм за деца. С него израснаха поколенията от 70 и 80-те години. Всяка една грандиозна магария се олицетворяваше с „гнилата" американска действителност и неминуемо водеше след себе си по една кофа шамари. Последните възпитателни подходи пък каляваха характера. Така го „втвърдяваха", че после на същото това поколение не отичаха краката на опашките пред американското посолство, чакайки интервю за „Зелена карта". По-леко понасяха и несгодите отвъд Океана, в онази Америка, където не се свенели да отвличат и деца. „Бодливите" воини от улицата се превърнаха в част от бойните формирования на тружениците зад граница. Много далеч от Родината, на светлинни години от детството с махленските бели и избледнелия спомен на това 6-серийно отражение на техния живот. Зората на 90-те години им даде свободата. Маршрутите по световната карта не бяха вече криволичещи линии, а напълно постижими цели.

Последната декада на двадесети век донесе промените. Напъна се и роди новата генерация. Поколението на свободните, демократичните, необременените с хватката на миналото. Властта на бъдещето е в ръцете им въпреки принудата да започват борбата под флаговете на старите знаменосци. Колкото и да е трудно, трябва да устоят. Един приятел обичаше да казва: „Докато не умре и последният комунист, тази страна бял ден няма да види". Може и да е прав. Но те са млади и независими, с подчертана индивидуалност и остро осъзнато чувство за свобода. Генезисът им е обществената промяна. Поколението на 90-те напомня, че светът е станал различен. Това са хората, родени след промените в страната. Говорят езици, нямат проблем с новите технологии, приобщават се светкавично при досега с останалия свят. Книгите остават на заден план, същото се случва с телевизора и радиото. Светът се опознава чрез глобалната мрежа и сблъсъкът с улицата. Пазарното общество им е кажи-речи набор. Растяха заедно и се сприятелиха от ранна възраст. За 18-20-годишен нашенец купуване-продаване е най-естествената дейност на света. 15-те лета житейски опит не биха попречили на тийнейджър да продаде всичко на всеки, стига да има ясна полза за него.

Идват новите бизнесмени, без задръжки и скрупули.

 

 

* Разговор между Маляка и приятелите му от българския филм „Войната на таралежите" (бел.: цитатът е по памет)

 

 

Копнежът е в колите и парите…

под едрите „звезди" на кака Фуста

 

 

Те са „пресни" зрелостници. Влизат в живота с мръсна газ, ама наистина мръсна. Това са техните разбирания за нещата, заобикалящи ги, дебнещи ги...

  

 

19-годишната:

Любовен гешефт между финанси и похот

 

„Най-важното при продажба е да знаеш реалната цена на стоката. Винаги може да се получи и повече, зависи как я поднесеш. Опаковката в случая не е само лъскава притурка. Затова инвестицията във външния вид е толкова важна. Една красива жена с над един грам мозък може да измъкне повече пари от 10 въоръжени бандити.

Готова съм да преспя с мъж дори само за нощ. Без кроежи за продължителна връзка. Само за пари. Не, това не е проституция. По-скоро любовна идилия между приятното и полезното. За да получиш, необходимо е първо да дадеш. Пазариш това, с което разполагаш. Щом се налага, не виждам какво е толкова лошото? Бабините разбирания, мисля, отдавна са отживелица. Пенсионерите може и да се възмущават, но ако имаха повече средства вероятно други помисли щяха да ги спохождат. Моралисти пък казват, че „който го нямал в главата, го имал между краката". Такива не са осъзнали притежанието в горната част на тялото си щом не оценяват стойността на това по-долу. Съвкуплението на двете е като огнестрелно оръжие. Насочваш в правилната посока и гърмиш десетката. Няма морални и неморални хора. Аз ги деля на успели и неудачници. Никой не може да ме съди за решенията, които вземам. Пътят ми не зависи от хорските одумвания. Те няма да подобрят живота ми, не плащат сметките в магазина, нито питието в бара.

Пари трябва да се правят по всички възможни начини и то докато си млад, по-късно ще се дюсдисаме с морала на преклонната възраст. Мотото ми е „Живей и прави кинти". На нашето поколение животът рано се изпъчи на пътя. Учихме различните фатки пътьом. До 30 години мисля, че ще съм понесла истории за няколко жития. Дори мога и книга да напиша. Пак вариант да се извадят пари. „Money, money", на кой беше тази песен, че не си спомням? На Мадона или на Гагата, всъщност няма значение, важен е смисълът."

 

 

20-годишният:

На житейското петолиние е „Ода на радостта" или „Реквием"

 

„Обичам да броя пари. Ммм, самото шумолене ми действа успокояващо на нервите. Започнах работа веднага след като станах студент. Сега чакам една далавера за Англия и ако стане хващам първия самолет. Студентството го замразявам за по-добри времена и отивам да „печатам" кинти. Иначе в момента съм барман. Сипвам на мадамите, дето висят по цяла вечер на „щъркелите". Прости парчета. Едва чакат да падне здрач и тръгват по барове и кръчми. Вземам им парите, свалям си ги. Някои ми връзват на лигавщините и ме чакат след бачкане да ги карам в квартирката.

Не ми остава време да прегледам някой учебник, ама се оправям. Несгодите се преодоляват по-лесно в края на работната нощ. Броиш бакшиши и останалите „горници", а масажът на пръстите е релаксиращ. И Моцарт, като е натискал клавишите на ново пиано, сигурно не се е чувствал така. Смятам, че с него малко си приличаме. Аз също композирам. На петолинието на живота нахвърлям идеите и мечтите си за бъдещето. Вариантите винаги са два. Като погаля органа или ще зазвучи „Ода на радостта", или „Реквием". Но подхождам философски. След раждането ни, всеки изминал ден се приближаваме към края си. Всичко е в пътя. Трябва да го извървим достойно, така стореното от нас ще има смисъл. Т`ва май го бях чул във филма „Последният самурай", но не си спомням добре. Като тръгнах по холивудската житейска концепция се сетих и за „Роки 6". Там Слай викаше на сина си: „Не е важно колко силно можеш да удряш, а колко удара можеш да понесеш и въпреки това да се изправиш и продължиш. По този начин се става победител". Много мъдро. Така съм си втълпил и аз. В този ред на мисли, бих фраснал всеки, който осмели да застане на пътя ми в печеленето. Не искам да съм беден и няма да позволя на никого да ми попречи в борбата за по-добър стандарт.

Иначе университета не бих го оставил. Образованието е важно. Само за известен период ще направя пари-пауза на Острова. А ако там всичко потръгне, може и да продължа в някой от техните ВУЗ-ове. Всичко е пред мен."

 

Подготви:

Жельо МИХОВ