Пътни бележки из планината на тишината: Природа и мръсотия, инвестиции и роби

„Шшт, тихо, да не събудим българите!". Така ни подиграваха преди време комшиите, когато цяла Гърция висеше по площадите и искаше заплатите да не мърдат и с евро надолу, а с коледните бонуси да се живурка чак до Великден. Сега пак висят съседите, но по опашки на трудовата борса. Връщат се и по селата, леко оклюмали, като че ли позадрямали. Ние си я караме постарому. Тъй правят и нашенците по Беломорието. Затегнали са коланите, ама гък не казват и колони с връщащи се все още няма. Кой е луд да се върне на тютюна или чушките в отсамната част на планината, когато на юг цифровото изражение на „робството" е различно?

Тук си чакаме проходи към Беломорието, съседите ни също. С тази разлика, че за тях те са просто по-бърз маршрут към изкушенията на евтината Тракия със своите Хасково, Пловдив, Стара Загора. Дават газ към Содома и Гомора, зареждайки гориво в селските спирки от градски тип по Родопите.  Тук ще ги посрещнат едни от най-добродушните хора. Ще ги поканят, ще ги нагостят, дори на гостите ще стане мило от наивния родопски похват в опита за дребна измама. Но дотам. Еврото вече не е раздавано като на роднини из страната им, така че и харчелъкът ще отиде по строго предназначение. Природа-прекрасна, екопътеки, язовири, чукари и само един ден за почистване на милата Родина. Де що е стъпил нашенецът, там е побил байряка на простотията, под чийто герб се чете „Всеки хвърля, що не и аз?". И се заизтъквал, че от километри се видят знаците за цивилизация, поне остатъците от консумацията й.

 „Баси, колко много се зарадвах, когато видях хилядите разноцветни найлонови торбички по пътя. Години не се бях прибирал у дома и като минах границата ми стана едно мило и приятно. В къщи съм! Боклуците ми се сториха като червен килим…". Така редеше, стъпил на родна земя, след дълъг гурбет нашенец. Природа, свикнеш ли веднъж, няма забравяне и откъсване от нея. Пипнали сме я доста, по наш си вкус и модел.

 

С пагон посрещат, по „регистрация" изпращат

 

Настъпваш педала на газта. Пътят се вие в посока Кърджали. Природа, красота… изненадващо скоростта трябва да се убие рязко. Има знак с ограничение, а малко след него полицейски контролно-пропускателен пункт. Наследство от едно отминало време, в което всеки излизащ или влизащ в граничната община попада в полезрението на милицията. КПП-то на Чилик е легитимацията на властта. Извратеният символ на силата, омесена със страха на тоталитарната власт от „напрежението" в смесения етнически регион. Кърджалийското „welcome" стряска и до днес.

„Окото на властта" винаги бди над пътя, а палката е неизменно вдигната когато регистрацията на автомобила е различна от познатото „Кж".

„Добър ден! Документи за проверка… на всички.", е рутинният поздрав на униформения служител. Състоянието на превозното средство не е от особено значение, поне на първи прочит. Следва: „На къде си тръгнал и по каква работа?".

Демократична България, 21 век.

Изпитал на гръб кърджалийската униформена учтивост шофьор разказваше следното: „Спря ме около 18 часа. Включих аварийните светлини, подадох му документите, а полицаят ме пита защо го правя. Отговорих му, че това е нормална практика на други места. „Къде, бе?", чуди се. В Пловдив, София, Асеновград, обяснявам. Все пак ме спира на средата на пътя. „Тук в Кърджали не се прави така", продължава ченгето и пита каква работа съм имал в града. Като разбра, че целта на пребиваването ми е сватба вика: „Сигурно вече си пийнал, я слез да те проверя". Дрегерът отчете 0,00. „Кога си тръгваш?", следва въпросът му. Когато разбра, че е на другия ден ме погледна заплашително и вика: „Утре пак ще те спра и тогава ще видим…". На друго място не съм виждал подобно нещо. Човек остава с впечатление, че влиза в друга държава. Не си ли с лични документи издадени от местното МВР е равносилно на престъпление, вероятно. Струва ми се, че в региона искали да развиват туризма. Първият „обект" от тура никак не е приятен".

 

„Традиции" и бъдеще

 

Спускаш колата към града на Водното огледало-мащабният проект в демократичната съвременна визия на Кърджали. Подобаващата гледка от последното ръкотворение на старата власт-големият мост над Арда. Казармите в началото на съоръжението вече ги няма, а на тяхно място вместо кубинки пристъпват майки с деца по изграждащия се огромен парк. Там обаче все още се извисяват бетонните колони, правели завет на Вожда и Учителя. Кърджалийци казваха с усмивка, че паметникът на Георги Димитров гледал към сградата на общината, за да вижда какво ставало там. Бронзовият вожд отдавна вече не хвърля по едно око към „парахода", но за сметка на това той продължава да е кротко акостирал в центъра на града. Величествен монумент, подобен на „Аврора", приютил на палубата си ръководната администрация на община и област. Дори във Варна вдъхновението на тоталитарните архитекти не достигна такива висоти! Ръководителите на столицата на Източните Родопи качени на кораб! Не какъв да е, а именно този, чиито топовни гърмежи белязаха зората на „онзи" строй. Пълна „загадка" защо точно край Арда акостира „двойникът". Отговорът май е на няколко километра преди общинската горичка, в онова КПП, но догадките са излишни.

 

Селската къща-камък на шията, мазоли по ръцете

 

Запустелите села в Родопите се превърнаха от години в примамка за чужденците. Курортите сякаш изгубиха от магнетизма си, а на мода са сгради, които са с типичната за района архитектура. Не става въпрос за ексцентрични богаташи, а за най-обикновени иностранци, които купуват имоти заради романтиката, тишината и отдалечеността от светската суматоха.
Интересът на британци и скандинавци към родните села е още от 2006 година. Брокери и собственици станаха свидетели на истински бум на продажбите. Предприемчиви родни бизнесмени също започнаха да изкупуват комплекси от няколко къщи, за да ги реставрират. След ремонта в имотите се запазва интериорът и автентичното обзавеждане. След това ги продаваха със значителна печалба. Определено хитът обаче са старинни каменни родопски къщи в по-отдалечените села. Предимствата на тези имоти са красивата панорама, големите дворове и ниската цена.

Това е ситуацията сега. Но много родопчани напуснаха родните места преди години. Продадоха дядовите имоти и потърсиха късмета си другаде. Някой може би съжаляват, че не изчакаха това подходящо време, други пък вероятно смятат действията си за изцяло погрешни. Въпрос на гледна точка и времева икономическа обосновка. Трети се замислят по-дълбоко: Защо ние бягаме, а чужденците идват?

 

Тянко си знае: Аре, отворен, взимай мотиката и почвай!

 

„Ако някой преди 15 години ми бе казал, че окопаването и грижата за селския имот всъщност е инвестиция в бъдещето, щях да му се изсмея. Давам му мотиката и му казвам: Аре, отворен, взимай оръдието на труда и почвай! Уикенд сред природата, свеж въздух и други релаксиращи мероприятия. Много филми гледаме. Поддържаме наследствения имот, който въпреки всичко все повече рухва. Едно направиш, друго вече „въздиша". Тежат си годините. И накрая остане само градината, естествено заради варенето на ракия, зимнина и т.н. Пък то-поддържаме всъщност златна мина. Бе, кой да се сети, че на европейците ще им хрумне да идват в опустелите ни села? Ние, децата ни, комшиите, всеки гледа да напусне малките градове, че да бяга нанякъде с повече възможности. Без значение тук или зад граница. Търсим добри доходи, устроен живот, висок стандарт, бъдеще за децата. Мислим си, че това е главното за човешкото добруване. Задаваме си въпроса: как да го постигнем? Решението вече го казах-багажът и в друга посока. Все нещо ни пречи, някой е виновен. Все пътят ни се струва прекалено дълъг и стръмен, лъкатушещ, вечно с препятствия…. И се отърваваме от пречките. Продадох малката селска къща барабар със земите. Няма вече ракия, ама нали ще го раздаваме оттук нататък баровци-има магазини за всичко. Беше преди около 15 години. Замина наследството за жълти стотинки...", разказваше Тянко от Кирковско. Но както рече-бе преди 15 години.

 

Богата почва и безсилен гняв

 

Шивашка фирма в Родопите. Инвеститорът, дошъл от нейде си, но… посрещнат като месия. И се почва филмът. Безкрайна и тягостна сага. Заплати на прага на оцеляването и пълната бедност, бавене на възнагражденията, измисляне на всякакви похвати при същото-20 чифта чорапи и 10 фланелки наместо аванс и т.н. Работното време е разтегливо понятие и нито една дефиниция не може да го вкара в рамки. „Работихме за 120 лева в началото, вдигна ни заплатите на 180, днес дава 240". Историите в бранша. Чорбаджията е ларж, феноменално борави с цифрите, а после отпрашва, оставяйки фалирало предприятие, дългове и неизплатени възнаграждения. Карай, идва друг. Жениците са на работа. Ще изкарат и до пенсия, но добре, че децата са далеч. Пука им, но не съвсем. Имат работа, ако ще и за купа ориз да е. Те ще продължават докато цехът не затвори. Ама децата нали са добре.

Две неща правят впечатление. Мизерстването на родителя в бедния регион и щастието му. То не е породено от „чудото", че не е без работа. Радостта идва от факта-децата са добре защото не са тук, не са при него, не виждат безсилния му гняв, не се погубват за нищо.

Жельо МИХОВ

 

На снимките:

Като чуят „тютюн", сещат се за Родопите, като чуят за планината, сещат се за тютюнджиите

Снимка: Рафет АЛИ

У дома е чисто, но за общото коментарът е излишен – замърсяваме, чупим…

Снимка: Еркан ГЕНЧ

-----------------------------------------------------------------
Гражданска отговорност – Цените на компаниите