Да живееш на инат!? Пътят на парите: Пиринеите-Апенините… Родопите

България си е България. Така казват нашенци, когато са зад граница. Дни след като се приберат обаче, вече набелязват нова дата за заминаването. Дотяга им мъчнотията по родните места, наляга ги апатията от безсъдбовността. Тежко им е далеч, но когато поставят нещата на кантар-багажът на гурбетчията натежава. Там не премитат за нас, нито пък парите се берат по храсти и дървета. Винаги сме чужденци и обикновените нашенци ги имат за роби. Последните мигом стават първи „баровци” у дома. Чистачът троши пара по мадами като се върне и дори през ума му не минават спомените за мизерната дупка, в която само до преди седмица е спал. Деца растат в разделени семейства. Стигнахме дотук-живеем в илюзиите на собствената си мизерия. Едно общество без средна класа, което все още съществува цивилизовано благодарение на собствения си инат. Ще ни бъде, тази характерна особеност в манталитета ни го гарантира.

Зад граница и чистачката е шеф

Здравка Т., 40 г.
„Гледам възрастна жена в Италия. Работата не е трудна, но изисква на моменти железни нерви. Всеки знае какви са по-голямата част от нашите пенсионери. Колко са изнервени и понякога колко труден е диалогът на обществени места с тях. Всичко това се дължи на геноцида, на който са подложени от години, мизерните пенсии и така нататък. Тамошните нямат нищо общо. Те са разглезени от държавата, свикнали на съвсем различен начин на живот. Единствено по спестовност го докарват, но не виждам как биха оцелели и два месеца, ако са поставени в ситуацията на нашите бащи и майки. В Италия почти всеки пенсионер има поне едно 200 000 евро спестени в банката. Държавата им плаща за личния асистент-това което работя аз. Отделно възрастните също дават отгоре. При инвалиди голяма част от консумативите се поемат от държавата.
Гледам жена на 95 години. Сутрин първата й работа е да се гримира, да излезе в двора на къщата и да чака дружките си, за да клюкарстват до обед. Следва обилно ядене-сън, после пак ядене и вечер-клюки с комшиите. Токът в къщата е поет от тамошното социално министерство, не защото бабата е бедна-1 000 евро пенсия ако е бедност! Не, а защото се води инвалид. Въпреки това жената мърмори и ме гледа подозрително когато седна зад лаптопа. Причината е, че харча ненужно електричество, според нея. Излишно е да й се обяснява. Стиснатостта няма да й позволи да го проумее, пък и цял живот е била чистачка в училището в съседното малко градче. Завършила е основно образование някъде по времето на Мусолини, така че от спорове няма смисъл.
Трудно е, защото това са възрастни хора. Един път ми казва не ми пречи телевизора, гледай. Точно след 10 минути вече не може да слуша и ме кара да го загася. Тръгваме на разходка, а бабата сменя четири тоалета и с всеки от тях е готова да тръгне, но се връща от вратата. Разбира се аз я преобличам.
Естествено аз говоря от моя опит, но има нашенки, които се грижат са болни хора и там е доста по-трудно. Други попадат на зли и бих казала шантави пенсионери, които се държат отвратително и по господарски унижават „робите” си.  Въпрос на късмет е на кого ще попаднеш. Хубавото е само, че всички пари се спестяват, защото не се плаща квартира и храна.
Равносметката е тъжна. Нашите пенсионери мизерстват след цял живот труд-без значение висшисти или не, а тук дори чистачките водят в пъти по-добър живот. А още по-тъжното е, че за нашенци това е като наследствен порок. Децата на мизерстващите у дома пенсионери стават едва ли не слуги в чужбина. Хора с добро образование биват унижавани от други, които не знаят дори как се казва президентът на държавата им.
Това ли е съдбата ни, се питам понякога, а отговорът ме блъска по-силно от чук. Всеки знае истината за себе си. Остава надеждата-дано поне нашите деца не последват съдбата ни. Нали затова именно правим всичко това. Но и нашите родители така са си казвали навремето, а сега? Дано, дано е по-добър утрешният ден. Това се моля”.

Гладен нашенец  „убива” и за десерт

Синан И., 47 г.
„Карам ТИР в различни дестинации по Западна Европа. Помня, че се връщах от Германия. Бях разтоварил и нямах търпение да се прибера. Приключиш ли винаги е така. Влече те по-силно от всякога обратният път, действа като магнит. Желаех да оставя тежкия камион и да седна с приятели в квартала. Да отпуснем, както се вика, по нашенски. Затова и не почивах много по пътя. Избягвах да спирам за продължително време. Бях брадясал, лицето ми загоряло леко от слънцето, с всеки изминат километър към дома придобивах все по-страшен вид на хайдук.
Влязох в Румъния. Карах по магистралата, наближаваше обед. Видях табелите за отбивка с крайпътно заведение за хранене. Насочих се към мястото. Закусвалнята беше огромна и почти пълна с хора. Взех си табла, избрах супа, някакво печено месо със зеленчуци, десерт-както си му е редът. Оставих нещата на свободна маса и реших да отида до тоалетната. Освежих се, не съм се бавил много и се върнах. Като влязох обратно в салона останах втрещен. Погледът ми се заби в масата, а там някакво румънско циганче беше седнало и лакомо ядеше от месото на моето ястие №2.

 „Кога успя бе, мама ти?!”,

си казах и се засилих към него. Момчето ме погледна без никакъв интерес и продължи да се храни. Седнах на стола срещу него и пробвах да му обясня по европейски-на английски, български, турски, немски… Не, то продължава да ме гледа въпросително и да нагъва от манджата ми. Не знам какво да направя. Със скандал едва ли щеше да се получи, все пак той си е на родна територия, а аз съм иностранецът. В чужда закусвалня и таблите бият.

Пушек ми излизаше от ушите. Усетих, че ми се качва кръвното по туптенето в слепите очи. Взорът ми потъмня. И тогава подходих по нашенски в кофти положение на гладен стомах. Въздъхнах тежко и си придърпах от таблата супата. Започнах да греба олимпийски с лъжицата, а мургавият румънец се ококори насреща ми. Лапам и го гледам кръвнишки, а учудването му расте. Баси, наглият изгорял мамалигар, си думам. Яде ми от обеда и се чуди, че правя същото?! Бяха ми последните пари. Курсът щеше да ми се плати в България, затова не си купих нова порция. Не исках и да го правя. Колко да платя, че да храня после румънците?
Та ядем си ние и се гледаме. Той дъвчи, аз посръбвам и не отделяме взор един от друг. Дебнехме се като прегладнели хиени. Будала ли е тоя, че да почне първо от супата-директно тръгнал от второто, мисля си. Изведнъж момчето бутна чинията си и грабна десерта.

„Ей, сега вече те убих бе!”, викнах на български

и се пресегнах към купичката. Тоя скокна от масата, стискайки кулминацията в менюто и с изцъклени очи започна да отстъпва към вратата. В следващия момент се обърна и драсна през нея. Хукнах подир него с мисълта вън да го накажа. Излязох, а момчето сякаш се бе изпарило. Сигурно е завило зад сградата и се е мушнало в някой от паркираните автомобили. Нямаше го. Изплюх се мощно и се върнах обратно.
Гледката, която видях ме друсна сякаш кроше. На съседната маса до нас стоеше… моята табла. Непипната, с трите ястия на нея. Щях да потъна в земята. На излизане от тоалетната просто не съм се ориентирал, подминавайки я. С типичния нашенски манталитет, че все някой ни прецаква, съм налетял на мургавия румънец. Леле, изядох супата на циганина! А той завалията и дума не продума. Колко ли страшно, прегладняло съм го гледал? Срам!”.

Жельо МИХОВ

На снимката: Багажа стягаш и заминаваш, у дома остава само патриотизмът на сиромаха