Свръхдоза надежда преди големите шамари: Мишо го чу и Бойко, а тяхната болка?!

„Дедите ни са влизали в битка с щит и каска, ние днес се крием зад лъжи и маска"

Бате Сашо

 

Жельо МИХОВ

Годината е две хиляди и… някоя. Началото на новия век. Поредната скучна вечер, нюанс от жълтата и апатична есен в родопския град. Улиците са пусти, а монотонното ромолене на дъжда е единствената причина кафеникаво-неопределеният цвят на листата да залепне като окъсан бедняшки килим из очуканите улици, криволичещи покрай потъналите в мокро сиво панелки. Цялата картина навява кръпка. Дрипава, залепена като белег на коварна болест върху и без това недотам красиво лице на погубен от живота самотник.

Чува се бас. В далечината проблясват светлините на автомобилни фарове. Единият е по-ярък от другия. Тътенът постепенно се трансформира в разбираема мелодия. „Голф"-чето приближава по самотната улица и в един момент спира по средата. Вратата се отваря, а мелодията добива ясни ноти, текст и смисъл. Момче с анорак оставя вратата на шофьора отворена, отива пред фаровете и започва да танцува. Дъждът вали върху му, а то реди в ритъм „Now I know, only I can stop the rain!*". Сцената е асфалта, старият „Фолксваген" го озвучава, „светлините" на квартала са в него…

Години по-късно махленският певец ще влезе в затвора. Години по-късно заради наркотици ще загазят много деца. За някои наровете по Стара Загора и Пловдив ще бъдат целият им домашен уют, други ще бъдат затиснати от камък, голям и тежък. Върху него са ликовете им. Години по-късно, отново наричаме ставащото наоколо ни-„нещата от живота". Години по-късно, няма никаква промяна. Кварталът е сив и скучен, а улиците-мрачни и депресиращи. Нито някой чу децата, нито те пък успяха да спрат дъжда. Нещата от живота.

 

***

 

Бедността е болест, илачът е:

 

„С луда пачка в джоба, бенджаминки чиста проба..

Колумбиеца и аз, употребяваме, цици и пиене от пети клас…

Нека лапат, нека драпат, Нека псуват и зяпат, и нека да серат и цапат,

Нека ми излезе име, в бира удави ме…"

 

Годината е 2001-ва, 21 декември. 2000 деца на възраст 10-15 години чакат пред дискотека „Индиго" в София. Малко преди Коледната ваканция, учениците искат да се забавляват в парти, на което да чуят тези куплети, изпълнени от двама рапъри.

Часът е близо 18. Тълпата се увеличава, а натискът от стотиците деца ще става все по-силен в посока към вратите на заведението, които така и не се отварят. Седем деца с последни сили ще се опитват да си поемат дъх. Ужасени и изоставени, ще напуснат този свят завинаги.

По-късно за трагедията ще бъдат обвинени собствениците на заведението, двамата рапъри, рапът, музиката като цяло, учителите, западната деградирала култура, зимата, леда…

Общество, чиито деца рецитират улични строфи, рисуват радости и болки в графити, блъскат се до задушаване в блян за „бенджаминки чиста проба", в пети глас употребяват цици и пиячка, това общество вече е започнало боледуването си. Заразата се нарича бедност и загуба на достойнство. Липсата на ценностна система отслабва имунитета на бъдещите поколения. Всъщност песните за мангизи, мадами и богати софри са илача, химерата, красивият сън, върхът на човешкият прочит за успех по тези ширини. В битката си за оцеляване, обществото губи множество сражения, които един ден ще костват цялата война. Болният търси всячески дори единица от щастливата субстанция. Малкото, което го радва, пък било то и в песен.

 

„Ще те поканя на циганска сватба, на третия ден ще те гоня с брадва".

 

Това е част от песен, синтез от различни заглавия на криминални дописки с ромски бабаитлък или… Не, това са реалностите. Съвремието ни, обречеността на битието. Отзвук на действителността, но в никакъв случай не и обратното докато… не се намеси политиката.

Скандалът с песента на Мишо Шамара и Сарафа "Бяло, зелено и червено" излезе извън родните граници и влезе в анализите на Би Би Си. Медията подробно разказва за случката, като прави сравнение между обидата към българското знаме и пънкарския химн на рускините „Пуси Райът", изпят в православен храм.

„Биг Ша се чувства цензуриран от властта заради наближаващите избори", пише авторитетната медия. „Връщане към комунизма ли е това?", подчертава Би Би Си и се посочва, че много хора в социалните мрежи не били убедени, че обвинението срещу рапъра не е на политическа основа.

Веднъж същият този Мишо пробва евтин пиар, правейки се на лошото момче от улицата. В едно телевизионно предаване защитата му на рап музиката достигна до обръщане на стол в ефир, изфъфлени с изкривени уста ругатни и демонстративно напускане на дебата. Всичко ок. Ако наблизо имаше чаша с вода, можеше и да я захвърли в нечие лице и номерът щеше да е в целия си блясък. С тази разлика, че дебатът бе веднага след трагедията пред „Индиго". Не беше мястото морският генгс да симулира обида. Кофти пиар. Но това е минало. Сега управляващите му спретнаха такъв номер заради „бели, зелени, червени" страсти в уши, нос и гърло на друг рапър с дефектен говор, че… уау! Направо йо-йо-йо, ръцете си вдигнете когато пея, защото обичам много да живея (апропо, това последното е рима на Мишо, преди да стане оперативно интересен)! Един опит за патриотично-критична реплика за случващото се в страната, както и едно недотам сполучливо прелюбодейство с чужда музика, върнаха Шамара, Биг Ша и абе всички заедно, обратно от земята на забравените. Сега рапърът ако реши не да обръща столове, а да се наака в ефир, няма кой да му бутне рейтинга. Вече е наистина „лош" като лирическите си герои. Дори да поиска ар енд би версшън на „Седем бели коня" да спретне, пак ще го брули вятър по върховете в класациите. Не смогна тези дни да обикаля из родните ефири! От студио в студио, че чак и забележки за закъсненията му правят. Пък „маститият и страховит" медиен експерт с папионката и фризура а ла Бетовен се чудеше онлайн как по-лежерно да „изпръцка" от сорта „маа, не бяхме ние, дето ударихме полит плесницата, ние само, такова, ъъъ, ааа".

Ех, че весело! И всичко това от парче тип „нагласям рима секаква само да уйдиса на модерната мелодия". Ми, ако не Мишо, Конса и Сарафа, а някой истински критик бе дръпнал едно в мерена реч? Вярно, такива из медийните ниви разсад не сяват. Поне засега, констатират от Европа.

 

А беше време

 

Алооо, звездата!? Гюбеци с Кита и поздрав за Лудия от Мишето

 

„Алооо, звездата!? Я, така, седни малко на земята.

Така му викам и той седна отстрани, докато аз с моите дружки и Вальо Кита пиехме на тяхната маса", разказваше един авер ментални проблясъци от волните си години на безпаметни напивания и купони.

„Беше много отдавна. Шамара и Вальо бяха „Гумени глави". Малко след като излезе последният им хит в тази формация. „Беше обикновена, гореща лятна нощ, и тази вечер късмета ми въобще не беше лош. Отидох на диско с моите хора. Бяхме се напили и си правихме купона", се пееше в парчето. Бяха на участие в Кърджали. В онова култово място навремето-„Орфей". Чувствахме се като в куплета на песента. Непълнолетни онанисти, голяма компания, много весели, безрасъдни и жадни. Златните години на „Гумени глави" вече бяха отминали. Помня, че Шамара дори не носеше със себе си симбека на „Хубаво е лятото", която бе най-големият им парцал.

Барът бе натъпкан като кошер-вече няма такова място в града, където да се съберат толкова много хора. Двамата с Вальо Кита дойдоха да си промотират последната песен. „Ще му разбия главата-фили бум-бенг-бенг" и „Тази Даниела се оказа гаден педер…" наред с други от по-старите започнаха да ги повтарят. Накараха го да пее за „лятото", а Мишо отиде до колата да търси диска. На входа на дискотеката бе приклещен от Лудия С. Оня беше с две ку.ви. Значи гледаш двама на един и същ ръст-кинта и двайсет. Единият „звезда", другият пиян като гъ.. и с антораж от зверски китосани, стърчейки с по една глава над него ку.ветини. „Рапер ли си, къв си, Лепа Брена ли си-не ме еб., искам поздрав за С.-Лудия като се качиш горе. Чу ли вееее, Варноооо?", кресна му С., огледа се и плесна момите с думите: „Аре, патки, да влизаме, че кога ша ви еб.., 100 часа стана?!".

Горе в бара се вихреше лудо парти, а хората започнаха да се разотиват към 4 часа. Тогава и Кита се отпусна. Отиде да си поръча на диджея някакъв кючек и пиян като сватбар започна да си върти огромния гъ. из дансинга. Прегърнахме го с мой авер и тримцата се повлякохме в ритъма. Тогава Кита ни вика да пием с него на тяхната маса. Не знаеше обаче, че сме малко повечко от „танцьорите" Намърдахме се сума народ, а на сепарето освен него и една местна ку.ва нямаше друг. Наливаме си-хахо-хихи и след малко идва Шамара. За него обаче място няма. Седна на земята, встрани от масата. Пресушихме им бутилките, полафихме си хубаво и след около час-кой откъде е. Поне за нас. Ония отидоха към хотела с ку.вата", довърши кърджалиецът „знаменателния" си разказ за запой марка 199… година. 

 

***

 

Две хиляди и… някоя. Поредната скучна вечер, нюанс от жълтата и апатична есен в родопския град. Улиците са пусти, а вятърът праща кафеникавите листа в различни посоки. Цялата картина навява кръпка. Дрипава, залепена като белег на коварна болест върху и без това недотам красиво лице на очукан от живота самотник.

Отново някой махленски певец кара очукания „Голф" из уличките край бетонните свидетели на отминалото му детство. Мислите в главата му са хаотични. Заслушва се в музиката, а ритъмът сякаш малко от малко ги подрежда в последователност-нещата от живота. Ама от тези дето болят.

 И той ще потърси илача за болката. Той също ще пробва да спре дъжда. Докато онези, другите горе, дори няма да се опитат да променят текста и музите за уличните послания. Улицата е голямата битка за децата ни. От години. И какво от това, йо?!

 

 

* „Сега вече знам. Само аз мога да спра дъжда!", песен на DMX

 

На снимката:

„Бг история"-та на най-добрите родопски рапъри – Тарикатите, се радва на голяма популярност в Интернет и Фейсбук